Пол Зюсман - Скритият оазис

— О, моля ти се! — Тонът на Кирнан отново беше като на майка, ядосана от глупостта на детето си. — Наистина имахме лостове, но не чак толкова много — това не е като да направиш официална заявка: „Моля ви, господин интендант, бихте ли ми заделили две атомни бомби, следобед ще си ги взема.“ Цялата работа беше напълно извън нормалните процедури и не можеше да се движи по общоприетите канали. Наистина се бяхме споразумели, имахме нужните разузнавателни данни, покрихме половината от финансирането за Саддам, но изобщо не бяхме под светлината на прожекторите… всъщност бяхме съвсем встрани от нея. Що се отнася до всекидневната работа, тя беше почти изцяло в ръцете на Романи.

— Но вие дърпахте конците — отбеляза Флин.

— Ние дърпахме конците — съгласи се тя.

Той поклати глава и прокара ръка през косата си, от изражението му личеше, че не може да реши дали е удивен, поразен, потресен или просто развеселен.

— А всички глупости за проследяването на Гиргис, за засичането на самолета…

— Е, ние си го следяхме — махна с ръка Кирнан. — Но не точно заради това, което казах на теб.

— И тогава всичко се провали. — Той посочи с палец останките от АН-а.

Кирнан сви рамене.

— Явно трябваше да проявим известна хитрост, да прикрием собственото си участие. Нямаше как да тръгнем да се оплакваме: „Извинявайте, приятели, но загубихме петдесет кила уран, който пренасяхме контрабандно за Саддам Хюсеин.“ В интерес на истината обаче, останалото прилича твърде много на версията, която ти разказах онази вечер. Ние се захванахме с издирването от единия край, а Романи от другия, ако разбираш за какво ти говоря. Като се има предвид колко сложно беше, мисля, че се справихме отлично.

Флин изсумтя — донякъде ядосано, донякъде подигравателно.

— Леле боже! А хората си мислят, че лудият е бил Хомейни…

За миг Кирнан не реагира, остана със забит в него поглед, със стиснати устни. После се оттласна от вратата, отиде при него и силно го зашлеви.

— Да не си посмял да произнасяш името на бога напразно! — Лицето й бе станало лилаво, устата й беше изкривена от гняв. — И недей да си въобразяваш, че имаш право да ме съдиш. Ти нямаш представа, изобщо никаква представа колко злонамерени и опасни са тия хора… О, моля ви, господин учителю, моля ви… — Тя вдигна ръка като детенце в час, гласът й стана пародия на гласа на момиченце — свенливо, невинно и почтително:

— Искам светът да стане хубаво място, всички да сме приятели и никой да не прави нищо лошо… Защо не се опиташ да поживееш в истинския свят, глупако!

На устата й избиха слюнки; имаше нещо свирепо в начина, по който гледаше Флин.

— Мислиш си, че Саддам беше лошият? Да знаеш от мене, че той е абсолютен светец в сравнение с ония парцаливи шиитски кретени, които управляват Иран. Забрави ли обсадата на посолството в Техеран? Бомбардировката на посолството в Бейрут? Бомбата в бейрутските казарми? Аз загубих съпруга си в това нападение, скъпия си Чарли, а причината беше Иран — за това и за всички останали терористични актове в областта. Хизбула, Хамас, Ислямският джихад… Техният режим е един от най-отровните сатанински режими, които някога са мърсили лицето на планетата, а в средата на осемдесетте, когато ти си бил учениче, което си е губело времето с трогателната египтология, някои от нас, с повече чувство за отговорност, трябваше да се изправим пред реалната опасност, че тези убийци, тези истински синове на Каин, могат наистина да се превърнат в доминиращата сила на целия Персийски залив. Вече бяха превзели Маджнунските острови, полуострова Фао, потопяваха танкери…

Броеше на пръсти пред лицето на Флин, за да подчертае думите си.

— Беше немислима катастрофа — основният петролен район в света да бъде поробен от шайка умопобъркани молли с манталитет на хора от каменния век. Трябваше да се вземат мерки. И ония от нас, които имаха достатъчно кураж, решиха да го направят. Нека ти кажа едно — ако бяхме успели, светът щеше да е много по-безопасно място. Можеш да ми повярваш за това — много по-безопасно!

Спря задъхана, вдигна ръка и избърса слюнките с опакото на ръката си; очите й бяха впити във Флин. Той стоеше и я гледаше, бузата му бе започнала да почервенява от плесницата. Последва мълчание, чуваше се единствено чуруликането на птиците и хрипкавото дишане на един от хората на Гиргис — набит човечец с големи мустаци, — който упорито пушеше цигарата си. Кирнан докосна кръстчето на шията си, отстъпи от Флин и седна на вратата на АН-а.