Пол Зюсман - Скритият оазис

— Всичко е на мястото си — заяви Флин. — И е непокътнато. Хайде, ела. Хората на Моли ще са тук до няколко часа, те ще имат грижата за урана. Ние направихме каквото можахме.

Сложи ръка на лакътя й и тя се обърна, готова да тръгне към изхода. И изведнъж погледът й се спря върху изсушеното лице на мъртвеца. Беше само за миг, но успя да долови движение — нещо помръдна в едната очна кухина и сякаш се сгърчи. В първия момент Фрея си помисли, че си представя, но после, със свито от отвращение гърло, реши, че е червей или ларва. Едва когато си наложи да погледне по-отблизо, за свой ужас видя, че е стършел — тлъст, жълт и дебел колкото пръста й, той се измъкваше от главата на трупа. Последва го още един и още един, после два наведнъж. От черепа на мъртвеца долетя ниско жужене.

Можеше да се справи с всичко друго. Осите и стършелите обаче още от дете бяха нейният най-първичен ужас — единственото, което нито можеше да изтърпи, нито да преглътне. Тя изпищя, отскочи и размаха ръце. Движението стресна насекомите и те се издигнаха заплашително във въздуха. От гнездото им някъде отзад — с гневно жужене — започнаха да излизат все повече и повече. Един стършел се заплете в косата на Фрея, друг се блъсна в бузата й и тя се разпищя истерично.

— Не мърдай! — извика Флин. — Просто стой неподвижна!

Тя не му обърна внимание. Обърна се и се хвърли към изхода с размахани ръце. Спъна се в някакво увивно растение и се стовари на пода, което вече подлуди стършелите.

— За бога, не мърдай! — изсъска Флин, хвърли се върху нея и я закри с тялото си. — Колкото повече се движиш, толкова повече ги дразниш.

— Не… — изплака тя, цялата трепереше и се гърчеше. — Ти не разбираш, не мога…

Усети изгаряща болка във врата.

— Махни ги от мене! Моля те, махни ги от мене!

Той просто хвана китките й и сключи крака около нейните — изглеждаха, като че ли се бореха, — опря буза в тила й и с цялата си тежест я прикова към пода. Тя усети, че един от стършелите лази в крачола на панталона й, друг пълзеше по затворения й клепач, още два се движеха по устните й — най-ужасният й кошмар се сбъдваше, не, повече от най-ужасния. Нови ужилвания поне нямаше и макар все още да беше непоносимо да ги усеща върху кожата си, тя успя, с върховно усилие на волята и с тежестта на Флин върху себе си, да остане неподвижна.

А мъчението не спираше. Стършелите налитаха от всички страни — как беше възможно толкова много да се натъпчат в един-единствен череп? А после неочаквано, както ги беше връхлетял, роякът започна да се разпръсква. Жуженето заглъхна, насекомите по лицето и краката й вече ги нямаше. Тя остана просната на пода, вцепенена, със затворени очи и уста, боеше се, че и най-малкото движение ще ги накара отново да се нахвърлят върху нея. Флин вероятно си мислеше същото, тъй като мина доста време, преди Фрея да усети, че вдига глава и се оглежда. След кратка пауза и тежестта му се вдигна от нея.

— Спокойно — каза той, докато й помагаше да се изправи. — Махнаха се. Всичко е наред!

Тя се притисна към гърдите му разтреперана; ужиленото на врата пареше силно.

— Всичко е наред — повтори той, без да я изпуска от ръцете си. — Няма страшно. Всичко е наред.

За миг, само за миг, изглежда, той имаше право. Защото в следващия миг отвън долетя нисък злобен кикот и един глас каза:

— За съжаление, професор Броуди, случаят не е такъв. Изобщо не е такъв. Поне от ваша гледна точка. Ако го погледнете през моите очи обаче…

Двамината се движеха бързо през шубраците. На всеки петдесетина метра спираха, клякаха зад поредното укритие — дърво, храст, стена или статуя, — за да се ослушат и да си поемат дъх, после отново се устремяваха напред. Кафявите им наметала се сливаха напълно с околността, така че дори птиците, изглежда, не ги забелязваха; от време на време, когато двамата повдигаха наметалата, за да прескочат някоя скала или рекичка, проблясваха единствено белите им маратонки. Не разговаряха — общуваха помежду си с жестове и подобни на цвърчене подсвирвания. Изглежда, знаеха точно къде отиват и напредваха през оазиса право към центъра на долината.

Стигнаха до гигантска палма и единият се покатери сръчно по нея и се сви в зеленината в короната й. Другият мина малко по-нататък и клекна зад огромна гранитна ръка. Подадоха глави, кимнаха си и вдигнаха пушките. После, когато редица мъже се появи между дърветата и тръгна към тях, двамата се приведоха и изчезнаха от поглед. Като че ли никога не ги беше имало.