Пол Зюсман - Скритият оазис

— Какво е това, по дяволите? — изръмжа Флин и забърза още повече.

И все пак светлината оставаше далече, примамваща и дразнеща. Ядосан, той се затича към сивата линия. За миг тунелът се изпълни със звука на стъпките му, после изведнъж се чу силен удар и изненадан вик. Фенерчето изтропа на пода и освети част от стената в трептящи петна. Фрея спря и се взря в тъмнината.

— Флин?

Чу се стон.

— Какво стана?

— Ама и аз съм един идиот… — изпъшка той.

Фрея направи няколко крачки напред, наведе се и вдигна фенерчето. Флин лежеше на пода и мигаше замаяно като боксьор, когото са свалили с особено мръсен ъперкът. Точно зад него — причината спринтът му да се прекъсне така рязко — тунелът бе преграден от тежка дървена двукрила порта. Между двете й крила блещукаше тънка като косъм дневна светлина — призрачният процеп, който бяха видели отдалече.

— Как си? — попита тя и се наведе да му помогне да стане.

— Как да съм? — пак изпъшка той. — Блъснах се право в тая гадост. Божичко, все едно ме удариха с…

Изглежда, не можа да измисли като с какво го бяха ударили. Разтри челото си, после взе фенерчето от Фрея и прокара лъча по вратата.

Закачените на бронзови панти крила бяха два пъти по-високи от човешки бой, съвършено издялани и нагласени — горните им части бяха сводести, за да съвпаднат с овала на тунела, — така че освен тънката сива чертица между тях не се виждаше абсолютно нищо.

Какво ли имаше зад тази врата?

— Чуваш ли? — невярващо попита Флин.

И тя наистина чуваше — тихо чуруликане на птици и още по-тихо плискане на вода. Флин опря лице в пролуката, мъчеше се да види през нея, но тя беше прекалено тясна. Той се наведе и насочи лъча към резето, което държеше крилата затворени. Около него беше навито въженце, скрепено с глинен печат. Преди три дни Фрея щеше да се зачуди на образа върху печата, но сега той й беше добре познат — очертанието на обелиск, а в него огненият йероглиф седжет.

— Непокътнат е. — Флин почука печата. — Каквото и да има от другата страна, никой не е стигал до него по този път вече четири хиляди години.

— Мислиш, че това е Скритият оазис?

— Не виждам как е възможно да прелетя точно над това място преди час и да не съм го видял. От друга страна пък, ако съм научил нещо за уехат сещат, то е, че нищо никога не е каквото изглежда.

Бръкна в задния си джоб, извади ножче, отвори го и опря острието до въженцето. За миг се поколеба, явно не му се искаше да повреди древния възел, но после с едно движение сряза въженцето и го издърпа.

— Без шефове.

— Само двамата.

— И мами.

— Разбира се, и мами.

— Това ще е добре.

— Много добре.

Тръгнаха по улицата ръка за ръка; разговаряха за агнешко, за бъдещото си ресторантче и за Мохамед Абутрейка, за това откъде, по дяволите, да намерят големи найлонови платна и устройство за забиване на пирони посред нощ, за да направят онова, което Гиргис им бе поръчал да направят, след като отново открият двамата чужденци.

— Фрея, нямам представа какво си мислиш…

— Ще ти кажа какво си мисля. — Тя се беше навела към ухото на Флин, за да не ги чува шофьорът. — Мисля, че е ужасно странно египтолог като тебе да борави така умело с пистолет. Или си шампион на Кеймбридж и по стрелба?

— Фрея, моля те…

Той започна да се обръща назад, но тя натисна още по-силно пистолета под ребрата му.

— Не познавам кой знае колко египтолози, но бих се обзаложила на доста пари, че няма особено много като тебе, професор Броуди. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мене, но искам да знам кой си и какво всъщност става. И искам да го науча веднага.

Той изви врат още малко, погледна я с крайчеца на окото си, после кимна и изведнъж видът му стана много уморен.

— Готова ли си? — попита я, докато махаше резето и слагаше ръка върху дясното крило.

— Никога няма да съм по-готова — отвърна тя и започна да натиска лявото крило.

— Тогава… Сезам, отвори се!

Натиснаха, двете крила се отвориха с тих като шепот звук… и ги обля ярка дневна светлина. Птичите песни и ромонът на вода долитаха отвсякъде.

Щом вертолетите се приземиха, вратите на първия се отвориха и от тях се изсипаха хора в пълно антирадиационно облекло. Отидоха до вратата в скалите, взеха проби от нея с множество електронни джунджурии, съобщиха по радиото на останалите, които още чакаха в чинуците, че всичко е наред, и те също слязоха и се пръснаха из пустинята. Една част — тежковъоръжени мъже със слънчеви очила и бронирани жилетки — оформиха защитен кордон около кратера. Други се захванаха с разтоварване на алуминиевите сандъци — внасяха ги в шахтата. Едва когато и последният сандък беше внесен, Гиргис и колегите му тръгнаха към вратата. До нея Гиргис спря, обърна се и помаха на някого на ръба на кратера. След миг групата започна да се спуска в чернотата надолу. Близнаците вървяха най-отзад, със заврени небрежно в джобовете ръце. И двамата изглеждаха изключително незаинтересувани от цялата история.