Пол Зюсман - Скритият оазис

— Какво е това? — попита Фрея.

— Не знам — отвърна той. — Звучи като…

— Само не казвай „змии“, моля те.

— Не, прилича повече на…

Спря и пристъпи към подножието на скалата.

— Виж!

Фрея се наведе и се взря надолу. Отначало не видя нищо, но изведнъж зяпна. В самата основа на скалната стена, на мястото, където тя сключваше почти прав ъгъл с пустинята, на протежение двайсетина метра пясъкът се плъзгаше надолу като в пясъчен часовник. Флин клекна, бръкна в пясъка и загледа как той изчезва между пръстите му.

— Какво е това, по дяволите? — учудено попита Фрея. — Подвижни пясъци?

— Точно такива никога не съм виждал — отвърна той. Пясъкът започваше да се движи по-бързо, като че ли нещо отдолу го засмукваше, а песъчинките се превръщаха в поток, изчезващ под скалата.

— Но къде отива? — недоумяваше Фрея.

— Нямам представа. — Флин гледаше удължаващия се и разширяващ се поток като хипнотизиран.

— Май ще е по-добре да се отдръпнеш.

Той кимна, изправи се и направи няколко стъпки назад. Пясъкът продължаваше да се свлича и потъва, оголваше се все по-голяма част от скалата — тя някак си приличаше на корен на огромен зъб.

— Като че ли подкопава… — почна Флин.

С глухо всмукване цял отрязък от пясъчната повърхност хлътна току пред краката му. Съскането се усили, пясъкът се носеше надолу като лавина, макар че така и не беше ясно къде отива. Флин залитна назад, подхлъзна се и падна, после скочи и трескаво заотстъпва. Все по-голяма част от пясъка изчезваше и се изливаше като вода през сифон в непрестанно разширяващата се дупка в скалата — а ръбът на дупката се движеше към него.

— Бягай! — изпищя Фрея.

Флин се обърна и хукна. Дупката като че ли искаше да захапе краката му и да го всмуче в Гилфа. Размерът й стана почти петдесет метра и тя бавно започна да забавя растежа си, сякаш беше доволна, че го е преследвала достатъчно надалече. Накрая пясъкът спря. Под основата на скалния масив беше зейнал огромен кратер.

Запъхтеният Флин спря и се обърна, готов да побегне отново, ако кратерът реши да продължи да се уголемява. Но освен някои дребни приплъзвания и изтичания на пясъка отворът, изглежда, се беше стабилизирал. След малко Фрея се смъкна от скалата, внимателно мина покрай ръба на кратера и застана до Флин. Двамата се взряха надолу.

— Господи! — промърмори Флин.

Под тях, през стръмна полукръгла фуния, пясъкът продължаваше да изтича под скалата. А после там се появи отвор, черен и мрачен, като прозяваща се уста. В голата скала се отвори портал, ограден от двете страни от огромни изваяни фигури — със скръстени на гърдите ръце, високи конусовидни корони и спускащи се като сталактити заострени бради. Статуите бяха все още зарити в пясъка до кръста, както беше и долната част на портала, а пустинята протичаше между тях и изчезваше в отвъдния мрак — път през гърлото на подземния свят.

— Устата на Озирис — измърмори Флин. Лицето му беше странно застинало и безизразно. — Целия си живот посветих на египтологията, но никога… Не мога да повярвам. Това е просто… просто…

Гласът му заглъхна. Известно време останаха загледани в нямо удивление надолу. Слънцето пареше гърбовете им, един самотен мишелов се виеше над тях, очертан на фона на бледото утринно небе. Накрая Флин се овладя, помоли Фрея да го изчака, отиде до майкролайта и донесе фенерчето и черната чанта за книжа, която бе взел от дома на Алекс. Коленичи и я отвори. Вътре имаше нещо като оранжев термос със стърчаща от върха антена.

— Маяк за установяване на местоположението — обясни той, докато вадеше устройството. — Ще излъчи сигнала право до хората на Моли в САЩ и те ще съобщят на екипа си тук, в Египет. Ще са при нас до три часа.

Щракна един бутон отстрани на маяка, сложи го на земята и се изправи.

— Слизаме ли? — попита Фрея.

— Ти как мислиш?

— А ти мислиш ли, че е безопасно?

Той сви рамене.

— Не повече, отколкото беше в Маншиет Насър и Абидос.

— Е, там се справихме, нали?

Той се усмихна.

— Господи, толкова приличаш на сестра си.

Тя разпусна косата си, тръсна я, посочи портала и каза театрално:

— Египтолозите са с предимство.

Флин се засмя и тръгна надолу — спускаше се странично, за да запази равновесие; краката му затъваха в пясъка почти до бедрата. Фрея го последва. На около половината разстояние той спря и я погледна. Усмивката му я нямаше. Сега беше сериозен. Делови.

— Може да ти прозвучи глупаво, но тук сигурно има неща, които… — Потърси подходящите думи, не ги намери и махна с ръка. — Просто внимавай. Гледай да не разместваш нищо. Нали?