Пол Зюсман - Скритият оазис

Майкролайтът се носеше над Гилфа като огромна белокрила птица. Фрея не знаеше как Флин е излетял, без изобщо да го чуе — явно беше спала наистина като заклана. За съвсем кратко се разтревожи — дали той не я изоставяше? Мисълта изчезна, преди дори да се оформила добре, защото машината явно летеше в кръг, а не се отдалечаваше. Въртеше се и пикираше над гладкото плато, летеше ту на юг, ту на север в широка окръжност, чиято централна ос, изглежда, беше линията на запад от скалното образувание, под което стоеше тя.

Фрея наблюдаваше как майкролайтът лети към най-отдалечената точка, която тя беше в състояние да види вдясно от себе си, смалява се до едва забележима точица на фона на сивото небе, а после постепенно се уголемява и идва на фокус. След десет минути летателният апарат се спусна над пустинята и забръмча точно над главата й. Флин завика нещо и засочи към нея. Фрея разпери ръце, за да покаже, че не го разбира, и той направи завой и мина отново над нея. Сега се спусна още по-ниско, посочи й огъня, а по устните му тя разчете думата „кафе“. Усмихна се и му даде знак с вирнати палци, Флин разпери пръсти, за да покаже, че ще си дойде след пет минути, после отново набра височина и се насочи към Гилфа да продължи наблюденията си. Бученето на майкролайта полека затихна. Фрея донесе още съчки, разпали огъня и сложи водата да се топли. Флин направи още няколко кръга над платото, после отби и приземи майкролайта точно когато водата завря. Докато дойде до огъня, Фрея вече я наливаше в канчетата.

— Видя ли нещо?

Флин поклати глава.

— Изминах по двайсет километра на север, юг и запад, но няма нищо — само пясък, скали и тук-там горички от камилски тръни. Каквото и да стане тук по изгрев-слънце, можем поне да сме сигурни, че няма да е откриването на оазиса.

Кимна да й благодари, докато си взимаше кафето, отпи и продължи:

— Просто не мога да разбера. Няма друг начин да се интерпретира текстът: Когато Окото на Хепри е отворено, тогава ще се отвори и оазисът. Тоест оазисът е някъде тук, а при изгрев скалата някак посочва пътя. Би трябвало да значи това. Няма друг начин да се изтълкува. Освен ако…

Направи крачка назад и се взря в извитата скала над тях.

— Дали няма нещо на самия камък? — промърмори сякаш на себе си. — Някакъв надпис, указание за посоката? Текстът не ни ли казва точно това?

Огледа лъскавата повърхност, очите му се присвиха. Бавно заобиколи зъбера, търсеше знаци или йероглифи, някакви следи от човешка намеса. Нямаше нищо — скалата си беше гладка, черна и гола от основата до върха; и да имаше отделни нащърбени места или драскотини, те бяха очевидно естествени, а не дело на човешка ръка. Само една особеност го накара да спре и да се замисли — нещо, което бяха пропуснали при огледа с фенерчета предната вечер: матова леща от жълт кристал с големината на юмрук, която пробождаше зъбера от едната до другата страна на три четвърти от височината му, като миниатюрна амбразура или шпионка на врата. Любопитна подробност, геологична аномалия в дисхармония с останалата каменна маса. Флин я оглежда почти минута, преди накрая неохотно да приеме, че и тя е част от скалната формация. Тръсна глава и отиде да си долее кафе.

— Да пукна, ако знам! — Той разпери ръце. — Оазисът трябва да е тук, а това… това трябва да ни посочи точно къде е. Нищо не разбирам.

— Може би скалата се споменава само за отвличане на вниманието — предположи Фрея, докато се навеждаше над огъня да долее и своето канче. — А в последна сметка да няма нищо общо с оазиса.

Флин сви рамене и си погледна часовника.

— Изгревът е само след няколко минути, така че ще видим ще стане ли нещо. Както вървят нещата обаче, имам неприятното усещане, че може да си права, а аз да съм се издънил. И, уверявам те, не за първи път.

Отпи още глътка и погледна на изток. Пустинята бе гладка на няколкостотин метра, а след това почваше гъмжило от дюни, пясъчните им върхове ставаха по-високи и по-стръмни. Фрея се загледа към небето. Двамара с Флин посрещнаха зората, която ставаше розова, а после небето се обагри в зелено и перленосиво докато пейзажа постепенно преливаше от небесносиньо към жълто и оранжево. След още няколко минути червеният купол загоря с все по-дълбоки окраски. Показа се горният ръб, после бавно, като мехур разтопен в далечината, слънцето изплува над върховете. Пустинята като пурпурна крива започна да се движи като че ли се разтапяше наоколо, някак се огъна и заблестя, едва доловимо се затопляше от огромната топлина. Очите им се движеха и двамата гледаха ту слънцето, ту каменната кула, за някакъв знак и очакваха нещо, каквото и да е, да се открие пред тях. Но скалата беше неотстъпваща, черна и наклонена, непроменена, без да се разкрива нищичко дори когато слънцето се издигна на хоризонта, а зората се сля с неговия пек. Флин и Фрея погледаха още малко слънцето, после поклатиха глави. Надеждата им за някакви открития не се беше осъществила. Бяха пътували напразно.