Пол Зюсман - Скритият оазис

Откриха купчина сухи дърва под една издатина на скалния масив — обичайна практика на бедуините, обясни Флин, било да се оставят такива запаси под видимите забележителности. Накладоха огън и си облякоха още дрехи, тъй като застудя осезателно, и постлаха одеяла на земята. Флин отвори преносимия хладилник, извади почернели от огън канчета и тенджери, направи кафе и стопли боба, който Фрея бе взела от кухнята на сестра си.

— Също както когато с Алекс бяхме малки. — Тя се приближи към огъня и обгърна краката си с ръце, взираше се в тънката оранжева луна над дюните на изток. — Татко непрекъснато ни водеше на екскурзии. Кладяхме си огън, ядяхме боб, преструвахме се, че сме индианци или ранни заселници — всъщност по-често спяхме на открито, отколкото вкъщи.

Флин отпи глътка кафе и разбърка тенджерата, в която се топлеше бобът.

— Завиждам ти. Представата на баща ми за приятно прекарване беше да ни праща с брат ми в музея „Ашмолиън“ да рисуваме антични вази.

— Имаш брат?

По някаква причина Фрея се изненада.

— Имах. Хауи. Умря, когато бях на десет години.

— Съжалявам. Нямах представа…

Той сви рамене и продължи да разбърква боба.

— Кръстен е на Хауард Картър, откривателя на Тутанкамон. И макар и да звучи смешно, умря от абсолютно същия тип рак. Картър поне е изкарал до шейсет, а Хауи беше само на седем. Понякога ми е мъчно за него. Всъщност доста често.

Той завъртя лъжицата за последен път в тенджерата и я свали от огъня.

— Мисля, че вече става за ядене.

Сипа боба в две пластмасови чинии и подаде едната на Фрея. Нахраниха се, без да говорят, от време на време очите им се вдигаха и се срещаха. След като свършиха, Флин почисти чиниите — изтри ги с пясък, който после отми с шепа вода — и седнаха с кафето и шоколадчетата, които бе взела Фрея. Флин се облегна на скалата, а Фрея се изтегна до огъня.

Първите звезди се бяха появили още докато бяха във въздуха. Сега нощното небе пламтеше в мрежи светлина. Фрея го гледаше с чувство, подобно на онова, което бе изпитала при полета над пустинята — спокойствие и мир, дори задоволство от тишината и безмълвието, които я обгръщаха като пух. „Доволна съм, че съм тук — помисли тя. — Въпреки всичко. Доволна съм, че съм на местата, които сестра ми така е обичала, че съм само аз, пясъкът и звездите. Е, и Флин. Доволна съм, че съм тук с Флин.“

— Кое е момиченцето — обърна се тя към него.

— Моля?

Тя го погледна, после отново вдигна глава — една падаща звезда припламна в небето и изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила.

— В Кайро, като тръгвахме. Моли спомена за някакво момиченце: „Това няма нищо общо с момиченцето, Флин.“ Просто се чудех кое ли е то.

Той отпи от кафето и разрови жаравата с една съчка.

— Нещо се случи много отдавна. Когато още работех в МИ6.

От тона му личеше, че не иска да се впуска в темата, и Фрея реши да не настоява. Седна и загърна раменете си с одеяло. Каменният шпил, извисяващ се над тях, бе застрашителен и в същото време любопитно утешителен — като че ли се люлееха в скута на великан. Обграждаше ги тишина, единственият шум беше съскането и пращенето на огъня. Флин си доля кафе и въздъхна.

— Днес може да звучи безнадеждно наивно, но аз всъщност постъпих в службите, защото исках да направя добро. Да помогна на света да стане… е, не по-добро, но поне мъничко по-безопасно място.

Гласът му беше тих, едва се чуваше, като че ли говореше не на нея, а на себе си; очите му бяха приковани в огъня.

— Макар че ако ме понатиснат, навярно ще се наложи да призная, че донякъде го направих и за да ядосам баща си. Той не одобряваше институции като МИ6. Всъщност не одобряваше нищо извън академичните среди.

Засмя се сухо и започна да рисува фигурки по пясъка с пръст.

Какво общо имаше това с въпроса й, Фрея не можеше да отгатне, но почувства, че е важно за него, и не го прекъсваше.

— Постъпих веднага след като защитих доктората си — продължи след кратка пауза той. — През деветдесет и четвърта… Изкарах няколко години кабинетна работа в Лондон, след това ме изпратиха в чужбина. Първо в Кайро, където се запознах с Моли, а след това в Багдад. Опитвах се да разбера механизма, по който Саддам върти оръжейните си програми. Не особено лека задача — не можеш да си представиш какъв страх и параноя създаваше Саддам, — но след като изкарах там около година, направих пробив при един служител от МПВИ, Министерството на промишлеността и военната индустрия. Всъщност той сам дойде при мен с предложение да ни даде данни, от най-високо равнище — точно онова, от което имахме нужда.