Пол Зюсман - Скритият оазис

Флин описа широк кръг около скалата и започна да се оглежда за подходящо място за кацане. Беше невъзможно да се прецени точното състояние на повърхността, защото пейзажът беше почти изчезнал в мътна едноцветна мъгла и изглеждаше съвършено гладък и стегнат, така че като направи няколко кръга в търсене на видими пречки, Флин се спусна само на няколко метра от земята, приземи майкролайта почти без друсане, плъзна го по пясъка и спря почти до скалата.

— Добре дошла в средата на нищото. Надявам се, че полетът ти е харесал.

За малко просто останаха на място. Витлото спря да бръмчи зад гърба им и ги обгърна тишина — дълбока, плътна и всепоглъщаща тишина. Свалиха шлемовете, измъкнаха се от кабинката и отидоха до каменната кула. Черният камък беше… обсидиан? Базалт? Сега, когато бяха съвсем до него, изглеждаше още по-тайнствен и страховит.

— Просто не мога да повярвам, че никога досега не съм го виждал — мърмореше Флин, докато оглеждаше десетметровия зъбер, чийто силует се очертаваше на нощното небе като част от някакъв огромен слонски бивник. — Летял съм над тия места десетки пъти и сто пъти съм минавал с кола. Невъзможно е да съм го изпуснал. Невъзможно!

Обикаляха скалата и я пипаха — беше топла от дневната жега и необичайно гладка, почти като стъкло. Върнаха се до майкролайта и седнаха. Гилфът се извисяваше вляво от тях, оранжевата луна бавно се издигаше вдясно.

— И какво ще правим сега? — попита Фрея.

— Ще чакаме — отвърна той.

— Какво ще чакаме?

— Сутринта. Сутринта тук ще стане нещо.

Тя го изгледа косо. Лицето му едва се виждаше; беше слабо, красиво и доста небръснато.

— Какво ще стане? — не се предаваше Фрея.

Вместо да й отговори, той отиде при майкролайта, затършува в кабинката и извади джобното фенерче „Маглайт“, което бе взел от къщата на Алекс. Беше отбелязал една от страниците в книгата с текстове. Сега я отвори, подаде я на Фрея, светна фенерчето и каза:

— Хепри. Богът на изгрева. Забелязваш ли нещо?

Пред нея имаше образ на седнал човек, заснет в профил: стискаше кръст анкх в едната си ръка и жезъл в другата. Макар тялото да беше човешко, върху раменете нямаше глава и лице, а по-скоро нещо като горната част на голям черен скарабей, а елипсовидното тяло завършваше с…

— Краката. — Тя посочи изкривените крайници от двете страни на бръмбаровата глава. — Същите са като…

— Точно така — съгласи се Флин, вдигна фенерчето и освети извисяващата се над тях скала. — Господ знае как, но на тази скала е запазена почти идеалната форма на предните крака на торния бръмбар. Това е невероятно — погледни, има ги дори и шипчетата, които бръмбарът използва за ровене в дупките и за захващане.

Повъртя светлината около горния край на шпила, където повърхността бе назъбена и издълбана; това й придаваше любопитно нарязан вид, който по странен начин напомняше на издатините по краката на бръмбара от снимката.

— Всеки древен египтянин, който е видял скалата, неминуемо би направил тази връзка — продължи Флин. — Вече знаем, че между Хепри и оазиса има силна връзка — спомни си текста от стелата в Абидос: че когато Окото на Хепри е отворено, тогава ще се отвори и оазисът. А когато е затворено, оазисът няма да се види дори от най-зоркия сокол. Нещо обаче винаги не ни достигаше, липсваше ни някаква важна съставка от уравнението. Ти я откри, когато разпозна образа на скалата върху стелата. А сега изглежда, че когато са споменавали Окото на Хепри, древните не са използвали израза само метафорично, а са имали предвид нещо съвсем определено — това тук.

Отново прокара лъча на фенерчето по извивката на черния камък.

— Вече всичко си пасва, но нямам представа какви са причините — може би някакво взаимодействие между скалите, изгрева и оазиса. Те по някакъв начин се свързват, а комбинираният ефект от това ще разкрие местонахождението на оазиса. Или поне се надявам да стане така. Изминахме прекалено дълъг път, за да се озовем тук и да се окаже, че съм сбъркал.

Посвети още малко с фенерчето, после го изгаси. — Хайде — подкани я. — Да си направим бивак.

Кайро

Лиърджетът имаше някакви проблеми със зареждането, така че когато Ангълтън най-после пристигна в Кайро, вече беше тъмно. За миг той се поколеба дали да не се отбие до посолството, за да вземе душ и да хапне — последно се беше нахранил нормално вчера следобед, — но времето този път не беше на негова страна и той реши да вземе такси право до къщата на Моли Кирнан в южните предградия. Нямаше признаци тя да е там, затова се качи отново на таксито и отиде до Агенцията за международно развитие на САЩ. Охранителят на гишето — Мохамед Шубра според табелката на ризата — му съобщи, че да, госпожа Кирнан все още е в сградата и работи в офиса си на третия етаж.