Пол Зюсман - Скритият оазис

Учудване, благоговение, страх, еуфория — Фрея изпитваше всичко това. Но най-вече дълбоко чувство на връзка със сестра си и копнеж по нея. Това беше светът на Алекс, обкръжението, което бе направила свое; колкото повече навлизаха в пустинята, толкова повече й се струваше, че се доближава към сестра си. Бръкна в джоба си и извади моменталната снимка от нощното шкафче на Алекс, както и последното писмо, получено от нея. Беше го прехвърлила от старите си дънки, когато се преоблече снощи. Притисна ги в скута си и се усмихна, загледана в стелещия се под нея див пейзаж на Сахара.

След два часа — слънцето вече бе започнало следобедния си път на запад — Флин спусна майкролайта на равно място, покрито с чакъл, до малък конусовиден хълм. Подножието на хълма, забеляза Фрея, беше осеяно с отломки от строшени грънци.

— Абу Балас — обясни Флин, угаси двигателя, свали шлема и слезе от машината. — Известен също така, ясно защо, и като Хълма на грънците.

Фрея също свали шлема си, разтърси глава, за да оправи косата си, и усети осезаемото покачване на температурата, когато витлото зад гърба й спря да се движи. Флин й подаде ръка и й помогна да слезе.

— Никой не знае откъде са се взели. — Той кимна към купчините строшени грънци. — Повечето хора мислят, че са част от временен склад за водопой на странстващите воини тебу от Южна Либия. От другата страна има някои интересни праисторически скални надписи, но мисля да ги оставим за друг път.

Фрея се разтъпкваше и се оглеждаше; глинените чирепи, хълмът, вълнообразните дюни отвъд него — всичко беше голо, тънещо в мълчание, абсолютно изсъхнало.

— Ти не спомена ли, че трябвало да налеем гориво тук?

— Точно така.

— Но къде е…

— Колонката за бензин ли? — Той се усмихна и посочи купчина чирепи малко встрани от хълма. Личеше, че са струпани умишлено; а най-отгоре имаше преобърната туба.

— Бензиностанцията Абу Балас — обяви Флин, клекна, взе едно голямо, подобно на лопата парче и го заби в единия край на могилката; копа, докато не се чу звук от нещо метално.

— С Алекс научихме този номер от опита на изследователите в началото на двайсети век. — Под ръцете му се показа горната част на голяма туба за гориво. — Хората създават складове за гориво по маршрута си като застраховка срещу възможен недостиг. Тук има три двайсетлитрови туби. Ще излеем едната в резервоара, а останалите ще оставим, да не би да закъсаме при полета обратно, макар че с резерва, който имаме, едва ли ще възникне някакъв проблем.

Изчисти тубата от пръстта, довлече я до Мис Пиги и я изля в резервоара. Въздухът се изпълни със силния мирис на бензинови пари. След като приключи, Флин подаде празната туба на Фрея и й каза отново да я зарови.

— Ще я напълня пак, когато имам път насам.

След това се зае с картите, които бе взел от къщата на Алекс. Разгъна ги на земята, затисна ъглите им с камъни и започна внимателно да ги проучва.

— Абу Балас е тук. — Посочи малък черен триъгълник сред широки жълти площи на по-голямата карта. — А това е мястото, където отиваме.

Плъзна пръст диагонално по картата, към място, където жълтото преливаше в светлокафяво под надписа „Плато Гилф Кебир“. Остави Фрея да се ориентира, после взе втората карта и я нагласи върху първата. Беше карта на самия Гилф, в мащаб 1:750 000 — изображението приличаше на два големи острова, единият на северозапад от другия, свързан с него чрез тесен провлак. Наоколо бяха разположени други, по-малки острови. Бреговата им линия, ако можеше да се нарече така, беше нащърбена и прекъсната, пронизваха я дълбоки криволичещи потоци, чиито екзотични имена бяха изписани ситно: Двете гърди, Трите замъка, Петър и Павел, Кратерите на Клейтън, Пролом Ал-Акаба, Джебел Уейнат.

— Уади ал-Бахт. — Флин посочи един от потоците, който се спускаше като стълба по южната земна маса. — Ако Захир не е сбъркал нещо, няма да е трудно да намерим скалата — на трийсет километра южно от Ал-Бахт или на три четвърти от пътя между това място и Осемте камбани.

Постави пръст върху нещо като верига от осем островчета, простираща се от долната част на Гилфа.

— А ако е сбъркал? — попита Фрея.

Флин сгъна картите и се изправи.

— Ще му мислим тогава. Засега нека просто да отидем там.

Погледна си часовника — беше четири без десет.

— Но трябва да побързаме. Не ми се иска да кацам на тъмно. Не ти ли се ходи до тоалетна?

Тя го изгледа сърдито и тръсна глава.

— Е, тогава да тръгваме.

Летяха още осемдесет минути. Слънцето все повече се спускаше към хоризонта и въздухът стана забележимо по-хладен. Фрея беше доволна, че си бяха облекли още дрехи, преди да тръгнат от Абу Балас.