Пол Зюсман - Скритият оазис

— Падна ми — изсъска Ангълтън, пъхна ръка под сакото си и тръгна към асансьорите. Мислеше за прекалено много неща, за да обърне внимание на охранителя, който вдигна телефона, набра някакъв номер и прошепна нещо.

Третият етаж беше тъмен, единственият признак на живот беше тънката ивица светлина, излизаща изпод една врата. Вратата на Кирнан. Ангълтън извади Миси от презраменния кобур, махна предпазителя и тръгна към светлината. По челото му бе избила пот, въпреки че климатикът в сградата работеше. Той стигна до вратата, провери отново предпазителя, вдигна ръка да почука, но се отказа. Вместо това сграбчи дръжката, рязко отвори вратата и вдигна Миси пред себе си, докато влизаше. Моли Кирнан започна да се надига от бюрото.

— С какво мога да…

— Затвори си глупавата уста и си дръж ръцете така, че да ги виждам — изквича Ангълтън, държеше пистолета насочен към гърдите й. — Мисля, че е крайно време двамата с тебе да си поговорим.

Военното летище в Масауи, оазисът Карга

Романи Гиргис седеше и наблюдаваше как потокът алуминиеви сандъци се извозва от хангара и се насочва към тежкотоварните вертолети „Чинук“. Човек с бял работен гащеризон отбелязваше всяко постъпление в списъка си, след това показваше за кой от хеликоптерите е предназначено. Всичко се осветяваше в студена светлина от десетината дъгови лампи, разположени по пистата. Както всъщност можеше да се очаква, всичко приличаше на военна операция — работници пренасяха сандъците от хангара до вертолетите, други стояха наведени над тезгяхите и проверяваха по списък внушителното въоръжение: пистолети „Браунинг“ М1911, автомати ХМ8 и „Хеклер & Кох“ МР5, полуавтоматични карабини М249, дори няколко минохвъргачки М224. Пък и това бяха само оръжията, които Гиргис познаваше. Неведнъж беше питал дали всичко това е необходимо, дали не прекаляват — толкова голяма огнева мощ, толкова технически нововъведения. След толкова години чакане и при такъв голям залог обаче той приемаше, че е по-добре да прекали, отколкото да не бъде предпазлив. Пък и така или иначе, вече не можеше да се намеси. Не го интересуваше дори да доведат и цяла армия, стига да му платят. Което скоро щеше да стане. Петдесет милиона долара, директно в швейцарската му банкова сметка. Крайно време беше.

Извади влажна кърпичка от джоба си и се огледа да види къде са най-близките му хора. Ахмед Осман беше в хангара и разговаряше с хората в бели гащеризони; Мохамед Касри крачеше покрай чинуците и говореше по мобилния си телефон — явно обясняваше летателния им план на генерал Зауи, за да не им се пречкат военните. А близнаците бяха заедно в тоалетната — удивително, но те дори и пикаеха заедно.

— Колко време ще е полетът? — попита той, като смачка кърпичката и я метна встрани.

До него Бутрос Салах допушваше поредната си цигара до филтъра.

— Четиридесет минути — изхриптя той. — Максимум един час. Вече сме изпратили хора на мястото, така че няма да го пропуснем. Кайро?

— Уредено е — отвърна Гиргис, докато вдигаше мобилния си телефон. — Лиърджетът излетя преди петнайсет минути.

— Тогава изглежда всичко е наред.

— Така изглежда.

Салах хвърли цигарата и запали нова.

— Наистина ли мислиш, че всичко ще е както ни го описват? Всичко ли е истина?

Гиргис сви рамене и приглади косата си с ръка.

— Осман положително мисли така. А по всичко личи, че и Броуди. Ще трябва да се уверим с очите си.

— Невероятно. Абсолютно невероятно.

— Петдесет милиона долара, Бутрос, това е невероятното. Останалото е само…

Гиргис отново сви рамене и махна пренебрежително с ръка. Продължиха да наблюдават как качват на вертолетите алуминиевите сандъци.

Западната пустиня

Гилф Кебир

Отдалече приличаше на малък бял бръмбар, който пълзеше в пустошта и я оглеждаше с единственото си блестящо око. Едва когато се приближи, се видя какво е — очукана бяла тойота ланд крузър, която криволичеше през пустинята; багажникът на покрива й беше претъпкан с двайсетлитрови туби. Острият лъч светлина идваше от единствения й работещ фар.

Макар теренът да беше насечен, шофьорът, изглежда, познаваше местността и знаеше откъде точно да мине; дори в най-сложните участъци скоростта рядко падаше под 50 км/час и ставаше двойно по-висока на равните чакълести участъци, осеяли околността като огромни езера. Колко души имаше в тойотата, не можеше да се каже, защото вътре беше съвсем тъмно, макар че по едно време колата спря и някой слезе откъм дясната страна, вдигна края на наметалото си и се облекчи върху пясъка — така че вътре пътуваха поне двама. Освен това и явното желание на шофьора да се придвижи колкото може по-бързо, всичко друго около колата беше загадка — самотна бяла точица, проправяща пътя си през сухата пустош; ревът на двигателя отекваше из пясъците, предницата й залиташе насам-натам, като че ли душеше някаква следа в югозападна посока.