Пол Зюсман - Скритият оазис

Той я погледна.

— Не. Никога не е ставало дума за това.

Фрея кимна. Сега бе неин ред да се вторачи в жаравата, която пулсираше и блещукаше като живо същество. Последва нова пауза — никога не бе говорила за това с друг човек, никога, беше прекалено болезнено. Накрая пое дълбоко дъх и започна.

Разказа как след смъртта на родителите им при катастрофа Алекс и годеникът й Грег се върнали в семейния дом, за да се грижат за нея. Как Грег винаги проявявал внимание към Фрея, шегувал се и флиртувал, как флиртуването се засилило, когато заживели под един и същи покрив. Как в началото всичко било уж на шега и само от негова страна, но след известно време, поласкана, Фрея започнала да му отвръща. Онова, което започнало като целувки и милувки — нередно, разбира се, но извинимо, — бързо преминало в нещо съвсем долно. Тя и Грег скачали в леглото в мига, когато Алекс тръгвала за работа сутрин, и оставали там до няколко секунди, преди да се върне вечерта. Как всичко това продължавало, докато Алекс и Грег обсъждали сватбата си… и един ден сестра й си дошла по-рано и — неизбежно и съкрушително — ги заловила в леглото.

— Не се разсърди — продължи Фрея и избърса очите си с ръка. — Беше потресена, но не и сърдита. По-добре да се беше разгневила, да бе крещяла, да се нахвърли върху мене, но тя само изглеждаше толкова тъжна, така самотна…

Изхлипа и отново избърса очи. Флин хвана ръката й; седяха в мълчание, хипнотизирани от примигващите езичета на огъня. Чакалите отново завиха, този път зад тях, по на север; воят им отекваше в нощта като скръбна ария.

— Затова ли направи онова при Хасан? — попита той след малко. — Като се съгласи да се съблечеш. Като начин…

— … да се покая? — довърши Фрея. — Е, и двамата сме направили неща, които се опитваме да изкупим.

Той стисна ръката й по-силно.

— Сестра ти те обичаше, Фрея. Непрекъснато ми говореше за тебе, за алпинизма ти — много се гордееше. Каквото и да се е случило, то е останало в миналото. И тя би искала да го знаеш. Да знаеш колко много значиш за нея.

Тя прехапа устна и прошепна:

— Знам го. Най-много ме боли, че не успях да кажа същото и на нея.

Въздъхна и го погледна. Този път погледите им се срещнаха и не се отклониха. За миг останаха така, ръката на Флин бе обвила нейната. После лицата им бавно започнаха да се приближават едно към друго. Устните им се докоснаха мимолетно — но и двамата рязко се отдръпнаха. Фрея докосна лицето му с ръка. Той вдигна ръка и я прокара през косите й, после едновременно се пуснаха и се изправиха — знаеха, че това не е нито времето, нито мястото. Особено сега, след всичко, което си бяха казали.

— Да се опитаме да поспим — каза Флин. — Утре ще ставаме рано.

Заградиха огъня с камъни и пясък, изтърсиха одеялата и легнаха от двете страни на огнището. Погледите им отново се срещнаха за миг. Кимнаха си, после всеки потъна в собствените си мисли. Чакалите продължаваха да се обаждат в далечината.

На четиристотин метра от тях фигурата нагласи бинокъла за нощно виждане. Погледа още малко, преди да се плъзне по ръба на дюната и да включи предавателя. Съобщението беше съвсем кратко — легнали са си, няма движение, нищо друго за съобщаване. След минута човекът продължи бдението си — с бинокъла до очите и снайпера М25 на пясъка до него; не обръщаше внимание на нищо, освен на двете неподвижни фигури, сгушени безобидно под извисяващия се свод на скалата. Огънят между тях постепенно догоря и накрая сред обширния, огрян от луната нощен пейзаж остана само мъничко оранжево петънце.

Вече три дни Фрея не си беше отпочивала както трябва, затова сега сънят й беше дълбок и без сънища, нямаше мисли и безпокойства — просто празно пространство, в което тя с благодарност потъна, като че ли умът й бе завит с плътно дебело одеяло. Едва когато зората оцвети с първите си лъчи изтока и зад хоризонта се очерта нежна бледорозова лента, тя лека-полека се събуди. Не защото се беше наспала — спокойно би могла да спи още няколко часа, — но защото усети някакво бръмчене и дори във все още съненото си състояние почувства, че е някак несъвместимо с това отдалечено място в пустинята.

Известно време полежа заслушана, все още под властта на съня, и се опитваше да схване какво става. Звукът заглъхваше и се усилваше, като че ли онова, което го издаваше, се движеше напред-назад, понякога идваше по-близо, понякога се отдалечаваше. Тя се претърколи и погледна към Флин, за да види дали и той го е усетил. Него обаче го нямаше. Тя се извърна на другата страна, към майкролайта, но и него го нямаше. Сега вече се събуди съвсем, скочи и зашари с поглед по небето.