Пол Зюсман - Скритият оазис

Сега пустинята изглеждаше още по-внушителна: отслабващата светлина способстваше да се появи цяла нова гама от цветове — жълто и оранжево, както и десетина оттенъка на червеното, — а удължаващите се сенки караха пейзажа да изпъкне по-контрастно и по-вълнуващо. Летяха над високи морета от дюни, огромни езера от плосък като палачинка чакъл и странни древни гори от скършени камъни, навлизаха все по-навътре в тайнствените дълбини на пустошта. Накрая, когато слънцето застина точно върху хоризонта, пред тях се появи мъглява червена ивица, която трептеше като пара, издигаща се от повърхността на пустинята. Флин протегна ръка към нея.

— Гилф Кебир — прозвуча гласът му в слушалките. — Джер за древните египтяни: пределът, границата на света.

Той леко коригира маршрута, като издигна машината и я отмести по на юг. Мъглявата ивица се приближи и сякаш се уголемяваше и втвърдяваше, колкото повече се приближаваха. Цветовете й като че ли трептяха и се променяха под непостоянната светлина на късния следобед — червеното се преобразяваше в кафяво, а кафявото в мека охра с оранжев оттенък. Накрая, като дух, излизащ от бутилката, ивицата дойде на фокус: огромно плато, което стърчеше на триста метра над пустинната повърхност и се простираше на север, на юг и на запад, докъдето стигаше поглед. На места скалата беше отвесна, непревземаема пепеляво жълта стена, пясъците се надигаха към нея като вълни към борда на презокеански лайнер. На други места платото беше сгърчено, прорязано от дълбоки долини и дефилета, скалите изпъкваха като каменни рафтове, а сипеите на свой ред се превръщаха в архипелази от хълмове и купчини чакъл; цялото плато, изглежда, се спускаше в пустинята в поредица от огромни неравни стъпала. Фрея различи тук-там изолирани групи зеленина — точици и петънца на храсти на жълтия фон, — а щом се доближиха повече, и редки птици. Животът тук явно не беше изобилен, но след безплодните райони, над които бяха прелетели, изглеждаше пребогат.

Флин държеше картата на Гилфа в скута си. Беше сгъната така, че се виждаше само югоизточният квадрант на платото. Той приближи майкролайта до скалите, насочи се право на юг и пое успоредно на масива и леко над него. Десет минути изтекоха, слънцето вече залязваше — остана само най-горният му ръб, а небето на запад гореше в ярки зелено-пурпурни отблясъци. Флин спусна машината към място, където Гилфът изведнъж се отваряше в широка, покрита с пясък долина.

— Уади ал-Бахт — изпука гласът му в слушалките и той направи вираж надясно. Долината криволичеше и изчезваше сред възвишенията, създаваше впечатлението за назъбен прорез в голата скала. — Вече не е далече. Още трийсет километра, няма и двайсет минути. Наблюдавай внимателно.

Отново отклони майкролайта от Гилфа и го снижи, така че сега летяха покрай ръба на платото. Продължиха на юг, като оставиха скалите вдясно под себе си. Масивните канари караха майкролайта да изглежда като мизерно водно конче, жужащо покрай небостъргач. Пустинята пред тях изглеждаше гладка и празна, без някакви отличителни белези. Би трябвало без затруднения да забележат скалното образувание, макар че слънце почти нямаше, а здрачът се сгъстяваше. Двайсетте минути дойдоха и отминаха, станаха двайсет и пет и когато далече на юг пред тях се показа редица конусовидни хълмове, Флин тръсна глава и започна да обръща.

— Това са Осемте камбани. Отдалечихме се твърде много. Изпуснали сме го.

— Не е възможно — възрази Фрея, докато закопчаваше велуреното яке на сестра си, тъй като ставаше все по-студено. — Тук пустинята е съвсем равна. Би трябвало да го забележим отдалече.

Флин само сви рамене, насочи се обратно на север и се снижи още повече. Гледаха внимателно пустинята под себе си, търсеха какъвто и да е признак за скала във форма на полумесец. И малкото останала светлина се стапяше и платото вляво от тях вече се превръщаше в безлична сива мъгла.

Още десет минути изтекоха и вече изглеждаше, че ще се наложи да прекратят търсенето си за вечерта и да кацнат, преди да е станало съвсем тъмно, но изведнъж Флин радостно възкликна:

— Ето там! — И посочи надясно.

Фрея нямаше представа как са го изпуснали преди. Разпозна скалата веднага, макар да бе под воала на сенките, тъй като тя се извисяваше повече и по-шеметно от всичко останало в района. Как така не я бяха видели преди малко? Ето я, тук си беше, ясно очертана на фона на бледата пустинна повърхност — огромен извит зъбер от черен камък, висок десетина метра и наведен напред сред иначе пустите пясъци. Доминираше над цялата околност. Какви ли гигантски природни сили го бяха оформили и издигнали, бяха го изоставили щръкнал сам и нереален като огромно ребро, показало се от пустошта — тя не можеше да си позволи дори да предполага. Но пък и не я беше грижа. Бяха го открили, това беше най-важното.