Пол Зюсман - Скритият оазис

— Чудесно! — засмя се той.

Натъпка се отново в наетата кола и бързо подкара през пустинята. Хондата подскачаше по неравния път, след нея се издигаха облаци прах, като че ли се бе запалила. Сай стигна оазиса и спря пред къщата на Алекс Ханън. Черокито го нямаше никакво. Той слезе и заобиколи къщата. Пак нищо.

— Броуди! — провикна се, бръкна под сакото и хвана дръжката на Миси. — Тук ли си?

Никакъв отговор.

— Майната му!

Влезе в къщата. В спалнята, кухнята и кабинета имаше отворени чекмеджета — някой се беше приготвял за нещо. И то набързо, както се виждаше.

— Не могат — на глас изрече той. — Сами не могат. Това е невъзможно.

Излезе навън и си погледна часовника. Имаха петнайсет минути преднина, от тях поне десет бяха стояли в къщата. Ако наистина се бяха отправили към пустинята, все още би могъл да ги намери. Трябваше му високо място, наблюдателница, откъдето да проучи околността. Огледа се и забеляза някаква паянтова стълба, опряна на стената на къщата. Дотътри се до нея и започна да се изкачва. Първото стъпало изскърца от тежестта му. Второто го удържа, също със скърцане, и той продължи нагоре. По лицето му се стичаха вадички пот, задъха се. Никога не бе правил упражнения и онова, което за нормален човек би било обикновено изкачване, за него се превърна в тежко физическо изпитание, което го принуждаваше начесто да спира, за да успокои дробовете си и да остави мускулите да отпочинат от натоварването.

— Боже господи! — не спираше да пухти Ангълтън. — Боже всемогъщи.

Качи се на покрива и пропълзя на четири крака до другия край. Закри очи от яркото следобедно слънце и огледа пустинята, търсеше черокито в дюна след дюна. Нямаше нищо.

— Кучи син — промърмори той. — Къде си се дянал?

За минута погледът му продължи да се движи напред-назад по разбърканите дюни и хълмчета. После, като ударен по тила, той рязко се извърна.

— Какво, по дяволите…

Накъде иззад гърба му рев на мотор проряза унилата следобедна тишина. Бързо, доколкото му позволяваха краката, той отиде до другия край на покрива и огледа целия оазис, за да разбере откъде идва шумът. Погледът му бързо откри хамбара, а след по-малко от секунда и голямото триъгълно платно, което се движеше над пясъците отвъд него.

— Гадина! — изрева той. — Мръсна английска гад!

Извади Миси изпод сакото си, вдигна предпазителя, сложи пръст на спусъка и насочи оръжието към майкролайта. После размисли и прибра пистолета в кобура. От такова разстояние не само беше твърде несигурно, но ако забележеха, че по тях се стреля, щяха да излетят веднага, а това означаваше да пропусне възможността. Трябваше да се приближи максимално.

Майкролайтът бе обърнал посоката. Явно загряваха двигателя, а това щеше да му даде поне няколко минути. Той се затътри обратно през покрива и се спусна по стълбата, като не спираше да се задъхва и да пуфти. И да имаше някакъв път между къщата и хамбара, не го бе забелязал от покрива, така че не смяташе да губи ценно време да го търси сега. Качи се в колата, включи на първа и с буксуващи в праха колела избуча покрай къщата и влезе направо в нивите, успя да ги премине и се озова в пустинята. Завъртя волана наляво и пое покрай оазиса. След петстотин метра обаче един дълбок ров го принуди да се върне сред насажденията. С друсане мина през още една нива, смачка един плет, излезе на някаква пътека за добитък, която го отведе до маслинена горичка, а след това навлезе в гъст храсталак. Накрая успя да изкара хондата от другата страна, отново в пустинята. Далече вляво се виждаше хамбарът и бялото платно на майкролайта пред него. Ангълтън насочи хондата натам, като държеше волана с една ръка, а с другата изваждаше Миси от кобура и с лакът натискаше клаксона.

— Не, няма да тръгваш, гадино! — изкрещя той. — Чичо Сайръс иска да си поговори с теб!

В майкролайта Флин вдигна оборотите докрай и сграбчи лоста за управление с две ръце. Погледът му шареше между колата и скоростомера и обратно. Ангълтън караше така, че да пресече пътя им, и явно възнамеряваше да попречи на излитането, затова Флин обърна носа наляво в опит да спечели още малко разстояние. Летателният апарат бързо набираше скорост и фучеше по пясъка. Колата обаче беше побърза, много по-бърза, и скъсяваше разстоянието… щеше да ги спре.

— Няма да успеем! — извика Фрея и несъзнателно сграбчи рамото на Флин.

Той не отговори, само скръцна със зъби, без да откъсва поглед от развоя на събитията пред себе си. Колата ставаше все по-голяма в периферното му зрение, сблъсъкът между двете превозни средства започна да изглежда неизбежен.