Пол Зюсман - Скритият оазис

Имаше конусовидна двуместна кабинка, оцветена в яркорозов металик — откъдето, реши тя, идваше и името й, — три колела, витло, прикрепено към задния стабилизатор, и огромно триъгълно платно, което висеше над кабината като огромна бяла птица.

— Невъзможно — повтори тя, докато обикаляше майкролайта и се мъчеше да го възприеме. — Ти можеш ли наистина да летиш с това нещо?

— Ами пилотът всъщност беше Алекс, но… да, мога да се оправям с него. Достатъчно, за да се издигнем във въздуха. Колкото до приземяването, там вече…

И започна да дава указания. Първо поръча на Фрея да прикрепи две от тубите към подобните на дисаги стойки от двете страни на кабината, докато той изливаше съдържанието на други две в резервоара под предната седалка.

— Това гориво ще ни стигне ли? — попита тя. Все още не можеше да свикне с мисълта какво се канят да направят.

— На косъм — процеди той през зъби. — Резервоарът побира четиридесет и девет литра, за един час полет Мис Пиги харчи около единайсет, а пътят до Гилфа е четири, така че ще ни е притеснено. Можем обаче да налеем още малко в Абу Балас и по този начин ще се оправим.

— В пустинята има бензиностанция? — възкликна тя изумено.

Той се усмихна дяволито, като че ли се радваше на изумлението й.

— Ще разберем, като стигнем. — И й намигна.

След като заредиха майкролайта, подредиха екипировката си в кабината — карти, книги, вода, торбата с припаси, одеялата, портативния хладилник, черната чанта за книжа — и забутаха машината; гумените колела проскърцваха по твърдия пясък на пустинята. На седалките имаше два шлема с вградени слушалки за интеркома. Флин подхвърли единия на Фрея, помогна й да се настани на задната седалка и включи кабела от шлема й в контакта.

— Малко е тесничко — отбеляза ненужно, докато се промушваше в предната седалка и нахлузваше собствения си шлем; краката на Фрея се намираха от двете му страни, все едно го яздеше. — А за съжаление няма и обслужване на борда. Ако обаче можеш да се примириш с това, не е чак толкова неприятен начин за пътуване.

— Ще съм най-доволна, ако не ни убиеш — въздъхна тя. Чувстваше се и притеснена, но и странно въодушевена.

Флин си погледна часовника — минаваше един и половина. Натисна няколко копчета и завъртя ключа на таблото. Двигателят изкашля веднъж, два пъти и запали; витлото забръмча отвратително точно зад главата на Фрея.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — провикна се тя.

— Летим на югозапад, докато не стигнем Гилф Кебир — отекна гласът му в слушалките. — После на юг, покрай източния ръб, докато не намерим скалата. Не би трябвало да е много трудно.

— И си абсолютно сигурен, че знаеш как се управлява това чудо?

— Е, това ще го проверим ей сега — отвърна той и издърпа един лост до седалката си. Оборотите на двигателя нараснаха и машината се раздвижи, плъзна се гладко по пясъка към туфата пустинна трева, зад която Фрея се беше крила преди две нощи. След стотина метра Флин направи обратен завой — управляваше с крака — и насочи машината към хамбара.

— Трябва да качим температурата на маслото поне до петдесет градуса — обясни той и почука по таблото пред себе си. — Иначе двигателят ще откаже.

Повториха маневрата още няколко пъти — напред и назад по пясъка, докато накрая датчикът не отчете необходимата температура. Флин зави за последен път пред сградата и спря машината. Направи няколко последни проверки и изви глава към Фрея.

— Готова ли си?

Фрея му даде знак с вирнат палец. Той кимна, обърна се напред и увеличи оборотите.

— Линията Пиги ви приветства с добре дошли на този извънреден полет до Гилф Кебир — престори се на пилот той. — Ще летим на височина…

Не можа да продължи, защото тъкмо когато бе започнал да набира скорост за излитане, отдясно, на двеста метра, като тапа от бутилка шампанско, изскочи жълто-зеленикава хонда сивик — оплескана с кал и лошо ударена. Поднесе по пясъка, но после се оправи и пое право към тях. Шофьорът натискаше клаксона непрекъснато. Беше трудно да се различи кой е, макар че и от това разстояние беше ясно, че е изключително дебел — туловището му сякаш запълваше и двете предни седалки. Флин се намръщи и гласът му изпращя в слушалките:

— Ангълтън!

Сайръс Ангълтън не говореше кой знае колко арабски — езиците не бяха силната му страна — и имаше късмет, че младата жена в магазина на „Кодак“ в село Каламун говореше прилично английски. Късметът се оказа двоен, тъй като освен че беше в състояние да общува с него, тя му даде и някои полезни данни. Преди петнайсет минути, докато отваряла магазина за следобедната смяна, покрай нея профучал бял джип и завил по отбивката към малкия оазис. Пътниците били двама, мъж и жена, а жената била същата млада американка, която посетила магазина й преди две вечери. Връщали ли са се тук, попита Ангълтън. Не, доколкото тя знаела, не се били връщали. Има ли други пътища към оазиса. Не, само този бил.