Пол Зюсман - Скритият оазис

Очите на Захир прескочиха от Фрея към Флин и обратно. Явно нямаше особено желание да отговори. След като помълчаха, той махна пренебрежително с ръка.

— Първо пием чай. После говорим.

И влезе в хола с телевизора, тапицираната пейка и ножа, висящ на стената. Флин и Фрея останаха на прага.

— Моля те, нека видим снимката — настоя Флин. — Времето ни е съвсем ограничено.

Захир се обърна към тях.

— Защо ви е тая снимка? — В гласа му сякаш се долавяше някаква враждебност. — Обикновена скала.

Флин и Фрея се спогледаха.

— Свързана е с работата ми — опита се да обясни Флин. — Познавам Гилфа много добре, но досега не съм видял това образувание и смятам, че може да е важно, може… да помогне за изясняване на представата, която имаме за палеолитните заселници по време на средния холоцен.

И да смяташе да шашардиса Захир с научни термини, не се получи — домакинът продължи да го гледа равнодушно. Настъпи нова неловка пауза и Фрея загуби търпение.

— Моля те, Захир, искам да видя снимката! — Тонът й навярно беше прекалено рязък, но беше изтощена, а и нямаха време. — И сестра ми е на нея. Искам да я видя пак.

Захир се намръщи.

— Саис Броуди казва, че иска да види снимка заради работата си. Ти казва, че иска, защото доктор Алекс на нея. Не разбира.

Фрея сви устни и за миг изглеждаше, че ще изгуби самообладание. Обаче пое дъх, пристъпи напред и умолително разпери ръце.

— Моля те — повтори тя. — Заради Алекс, ако не заради мене, разкажи ни за снимката. Тя самата би искала да ни помогнеш, сигурна съм. Моля те.

Стояха един срещу друг и мълчаха. Фрея упорито гледаше Захир, той също я гледаше. Всичко във вида му говореше за съмнения и безпокойство. След секунди той сви рамене с нежелание и мина покрай тях, за да излезе в коридора.

— Искате да видите, ще видите — каза нещастно. — Елате.

Поведе ги по коридора, а после към двора зад къщата. Фрея мярна за миг съпругата и сина му, но жената бързо се скри в сенките. Захир стигна до вратата вдясно, отвори я и им махна да влязат.

— Ето я — каза кисело, отиде до бюрото и забоде пръст в снимката, а след това разпери ръце, за да покаже, че не крие нищо. Те разгледаха огромния извит връх на черната скала, издълбаните му страни и мъничката фигура на Алекс. Флин изглеждаше запленен — наведе се над бюрото, за да разгледа скалата по-добре. Поклащаше глава, като че ли изведнъж се бе озовал ако не пред отговор на отдавнашна загадка, поне пред нова надежда за разгадаването й.

— Ти ли направи снимката? — попита той след дълга пауза, без да откъсва очи от скалата.

Зафир изсумтя утвърдително.

— Къде?

— В пустинята, не виждаш ли?

Флин не обърна внимание на сарказма.

— Близо до Гилф Кебир ли?

Ново потвърждение.

— Гилфът е голям. Би ли обяснил по-точно?

Отговор нямаше.

— В северната или в южната част? — настоя Флин.

— Фи’л ганооб — отстъпи египтянинът, но явно не му беше приятно да го разпитват така. — На юг. Не помня обаче точно къде. Беше отдавна.

Флин погледа снимката още малко, после се обърна към него.

— Аз съм в дома ти и ще ти засвидетелствам уважение, но ти също трябва да ме уважаваш. Снимката е направена през последните пет месеца. Виж тук…

Посочи с пръст едно място, където се виждаше тънка сребриста пръчица, опряна на скалата до сестрата на Фрея.

— Това е бастунчето на Алекс. Тя започна да го използва едва когато й стана по-зле, през ноември.

Захир гледаше в пода и притеснено пристъпваше от крак на крак.

— Не знам какво се опитваш да прикриеш — продължи Флин, като се мъчеше да остане спокоен, макар че явно не му се говореха празни приказки, — нито защо не искаш да ни обясниш обстоятелствата около снимката. Но се обръщам към тебе като към наш домакин, а също и като към бедуин с молба да спреш да дрънкаш глупости и да ми отговориш откровено.

Захир вдигна глава, ноздрите му се разшириха.

— Нямаш право да ми говориш така! — изръмжа той. — Нито в къщата ми, нито никъде. Ясно ли е? Няма да ме обиждаш или иначе лошо за тебе, разбра ли?

— Заплашваш ли ме, Захир?

— Не те заплашвам, казвам ти. Няма да ми говориш така.

Говореха все по-високо и Фрея реши да се намеси, преди нещата да се влошат окончателно.

— Захир, не сме дошли да те обиждаме. — Тонът й беше едновременно помирителен и твърд. — Трябва ни само да разберем къде е направена снимката. Сестра ми много държеше на теб и както вече казах, ние не правим това за себе си, а заради нея. Моля ти се, кажи ни къде е тая скала и ще си отидем.