Пол Зюсман - Скритият оазис

След това повече от три часа не се случи нищо. В пет и половина той изиска да се направи телефонна проверка във всички официално регистрирани хотели и частни пансиони около Абидос, за да провери дали не са прекъснали пътуването си за сън. Нулев резултат. Започна да ругае и да се ядосва — а това изобщо не беше в стила му; беше убеден, че са му се изплъзнали. Нямаше и разговори по мобилните телефони, никакви съобщения, които подслушвателната му станция да прихване. Вече беше почти сигурен, че ги е изтървал. И изведнъж, в 7:07 ч., му съобщиха, че черокито с двамата си пътници отново е минало през контролния пункт Абидос. И не само това — тръгването им съвпадаше с някакъв пробив в сигурността на храма: влизане с взлом, вандалщина, преследване. Ангълтън би искал да научи повече за това, но подробностите все още бяха оскъдни и трябваше да се задоволи поне с добрата новина, че Броуди и Ханън са под наблюдение. Махна облекчено с ръка и прегърна по мечешки милата госпожа Малуф, която тъкмо започваше смяната си, целуна я по бузата.

— Играта продължава! — извика Ангълтън с високия си момичешки глас. — Играта продължава, негодници!

След като се окопити, госпожа Малуф приглади роклята, оправи косата си и каза строго:

— Моля ви, вече не правете така. Аз съм почтена омъжена жена.

Ангълтън й се ухили, излезе и взе такси до офиса си в посолството на САЩ. Продължи наблюденията си от там (и си поръча цялостна закуска от кухнята долу — от безсъние винаги огладняваше).

В 7:46 ч. му съобщиха, че черокито отново е минало през пункта Сохаг и се е отправило на север, осемдесет минути по-късно дойде подобно съобщение и от пункта в Асют. Броуди и Ханън явно се връщаха в Кайро.

Това го изненада. Въз основа на досегашната им скорост и на по-натовареното през деня движение, което би ги забавило, Ангълтън изчисли, че би трябвало да стигнат Ал-Миня към 10:30 ч. Но 10:30 дойде и отмина. Стана 11-11:30 ч. Тъкмо бе започнал отново да се притеснява, когато в 11:45 му звъннаха да му съобщят, че черокито изобщо не се движи на север и е засечено на три различни пункта по пътя през пустинята, югозападно от Асют, за последен път на шейсет километра от Карга. Дотогава бяха постъпили нови данни за събитията в Абидос. Двама души — прекалено голямо съвпадение би било да не са били Броуди и Ханън — влезли с взлом в храма, пробили дупка в стената и открили някаква тайна стая. Както и преди, подробностите оставаха объркани, но каквото и да бяха намерили или видели, то, изглежда, сега ги водеше към западната пустиня. Интересно, много, много интересно.

Ангълтън отиде до картата на стената, погледа я известно време, после отиде до прозореца. С част от себе си искаше да удържи още малко, да проследява двамата от разстояние, от контролен пункт до контролен пункт. Проблемът беше, че при настъпване на криза той винаги оставаше крачка назад — това усещаше и сега, — а това означаваше изобщо да излезеш от играта. Нямаше смисъл да иска от египтяните да ги следят — щом той не можеше да се справи с Броуди, те в никакъв случай нямаха шанс. Помисли си дали да не поиска да ги спрат на следващия контролен пункт и да ги задържат, докато отиде там, но бързо се отказа: квалифициран и добре мотивиран бивш агент срещу група непросветени и тъпи служители — това бяха несъпоставими величини.

Погледа още малко от прозореца към хората, които се мотаеха из двора, и явно взе някакво решение, защото удари стъклото с ръка и се върна при картата. Време беше да направи нещо — да отиде на място, да разбере какво знаят Броуди и Ханън, да ги отстрани от играта. Въпросът беше как. И къде. Прокара пръст през пустинята от Асют до Карга и Дакла, а после надолу, към Гилф Кебир. Тъкмо там отиваха в последна сметка. Нямаше къде другаде — в тази история, изглежда, всички пътища водеха натам. Преди Гилфа обаче… той върна пръста си към магистралата в пустинята, между Дакла и Карга, и го задвижи напред-назад, преди накрая да го спре върху Дакла. Рисковано беше, разбира се, както всичко останало в играта, но досега не беше бъркал особено, пък и нямаше чувството, че ще допусне грешка сега. Следващото място, където щяха да спрат, беше Дакла и той щеше да ги пресрещне там. Удари силно с кокалчетата си по картата, като по заключена врата, после отиде до телефона. Вдигна слушалката и набра номер.

— Трябва ми място за самолет до Дакла — започна без преамбюл. — Колкото може по-бързо. И кола, с която да разполагам там. Вече съм на път за аерогарата.