Пол Зюсман - Скритият оазис

— Мога да ни измъкна от тук — отсече тя.

Главата на Флин рязко се извъртя към нея.

— Какви ги дрънкаш?

Не й се губеше време за обяснения, затова само му махна към въжето, което преграждаше пътя към барелефите, заръча му да го намотае, изтича към колоната и започна да се катери. Макар и тесни, пролуките между каменните сегменти й осигуряваха достатъчно място да намести пръстите на краката си и макар да щеше да е по-лесно с подходящи за алпинизъм обувки, тя все пак стигна върха на колоната без особени затруднения. От тук обаче железният прът изглеждаше ужасно по-далече, отколкото й се бе сторило отдолу.

Флин стоеше под колоната с навитото въже в ръце. Погледът му ясно казваше на Фрея какво мисли за подготвяната операция.

— Няма начин. Ще си счупиш врата!

Тя не му обърна внимание. Намести краката си така, че да има най-добрата опора за скок, и приклекна.

— За бога, Фрея!

Виковете и лаят се приближаваха все повече, затова — всяка секунда сега беше съдбоносна — тя погледна за последен път арматурното желязо, приклекна още мъничко, оттласна се от колоната и литна във въздуха.

Боеше се, че няма да хване пръта както трябва, че инерцията от скока ще я принуди да го изпусне и ще се стовари на пода. Всъщност обаче, като умел цирков акробат, тя изпълни скока съвършено, стисна пръта с две ръце, залюля се силно, уби инерцията и увисна над далечния под на параклиса.

Флин я гледаше отдолу и лицето му изразяваше смесица от ужас и възторг. Тя изчака още секунда, после отметна глава назад, за да проучи отвора над себе си. Пое дълбоко дъх и започна да се набира нагоре.

За човек без нейния опит в катеренето подобно издигане би било почти невъзможно, тъй като изискваше изключително силна мускулатура и на раменете, и на ръцете. Годините катерене по някои от най-непреодолимите скали на света обаче, да не говорим за стотиците набирания на лоста, които правеше всяка сутрин, за да се поддържа във форма, си бяха казали думата — тялото й беше повече от привикнало с подобни напрегнати мигове и те й се удаваха сравнително лесно. Бицепсите и делтовидните й мускули се издуха и станаха на възли, краката й се размахаха, като че ли се канеше да преплува разстоянието нагоре. Тя запъна десния в ръба на отвора, изнесе левия нагоре и го уви около желязото, посегна с ръка и се вкопчи за ръба. Издърпа се още десетина сантиметра, хвана се и с другата ръка, продължи да се издига и лази, докато главата, а после кръстът и цялото й тяло не излязоха навън, върху покрива на храма.

В залата долу Флин я наблюдаваше как изчезва в отвърстието. Тя промуши дясната си ръка надолу и щракна с пръсти за въжето. Той й го подхвърли, като в същото време тревожно поглеждаше през рамо, тъй като лаят вече отекваше в параклиса непосредствено до стаята.

— Ехна даклеен лоло! — изкрещя някой. — След тебе сме. Не се опитвай да направиш нещо, защото ще стреляме!

— Хайде — изсъска той.

Краят на въжето се залюля над него. Без дори да се убеди, че тя го е вързала добре от другата страна, той го сграбчи с две ръце и започна да се издърпва нагоре; пазачите вече бяха само на секунди от него, а лаят на кучетата сякаш изпълваше целия храм. Флин стигна до отвора и с гърчене и ритане се промуши през него. Фрея едва успя да издърпа въжето, преди два песа да нахлуят в помещението, следвани от петима-шестима пазачи.

Задъхан, с окървавен ръкав, тъй като раната на ръката му се бе отворила от усилията, Флин веднага тръгна към задната страна на покрива, която — тъй като зад храма се издигаше хълм — беше само на два-три метра от земята.

Скочиха и забързаха надолу по склона по някаква стръмна пътечка.

След пет минути бяха отново в джипа, а след още трийсет секунди вече се движеха бързо по пътя от Абидос; разминаха се с колона полицейски коли с включени сирени.

— Никога не съм мислила, че египтологията може да е толкова вълнуваща — бяха първите думи на Фрея.

— А аз никога не съм осъзнавал, че катеренето може да е толкова полезно — добави Флин.

Спогледаха се и се усмихнаха.

— Чака ни дълъг път. — Флин посочи напред. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?

— Не бих изпуснала това за нищо на света.

Той отново я погледна, кимна, натисна газта до дупка и викна:

— Дръж се, Дакла! Идваме!

Кайро

Мохамед Шубра работеше като охранител в сградата на Агенцията на САЩ за международно развитие вече почти двайсет години, но не си спомняше някога да е виждал г-жа Кирнан в по-добро настроение. Разбира се, тя винаги му се бе усмихвала, винаги беше любезна, но тази сутрин, като прекрачи прага на сградата, определено изглеждаше във възторг.