Пол Зюсман - Скритият оазис

И изведнъж млъкна и се намръщи. За миг Фрея нямаше представа какво става. После обаче чу онова, на което сигурно реагираше и той — гласове. Все още бяха приглушени и отдалечени, но явно идваха откъм храма.

— По дяволите — изсъска Флин. — Хайде, трябва да се махаме от тук.

Измъкнаха се на скелето и Флин грабна единия лост и заслиза. Фрея го последва пъргаво. Бързо излязоха в по-близката от двете колонни зали. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно — идваха от външната зала; говореха поне двама души.

— Туристи ли са? — прошепна Фрея.

Флин се заслуша и тръсна глава.

— Пазачи. Сигурно са видели срязания катинар. Побързай.

Поведе я към края на залата и по тесен коридор. След десетина метра стигнаха врата с решетки. Зад нея няколко стъпала извеждаха нагоре към втора врата и слънчевата светлина.

— Това е задната страна на храма — обясни Флин, докато опитваше да изкърти ключалката на решетките. — Ей сега…

От усилието мускулите на врата му се изпънаха, а лицето му почервеня. Той нагласи лоста под друг ъгъл, натисна с всички сили, като опря и крак за по-добра опора. Колкото и да се мъчеше обаче, ключалката не поддаде и като изръмжа ядосано, той се отказа и поведе Фрея обратно към залата. В нея все още нямаше никого. Шумът от гласове и тупкането на ботуши в другата зала навеждаше на мисълта, че пазачите вече са много повече.

— Ехна аарфен енноко гоууа! — изкрещя някой. — Окрого уе ерфао ’о едеко!

— Има ли друг изход оттук? — прошепна тревожно Фрея.

Флин поклати глава.

— А не можем ли да се скрием?

— Прекалено много са.

— Какво ще ни направят, ако ни хванат?

— Ако имаме късмет, ще ни вкарат в затвора за пет години, а после ще ни депортират.

Тя не попита какво би станало, ако нямат късмет.

— Енто мет-хасреен! — чу се отново гласът. — Ма-фееш махраб!

Флин се огледа, опитваше се да измисли нещо. Стъпките и гласовете бяха стигнали почти до вратата между двете зали. Той сграбчи Фрея за ръката и я задърпа назад, покрай параклиса, в който бяха работили, и в следващия. За разлика от останалите светилища, в дъното на това имаше врата, която ги отведе в нова зала, много по-малка от двете главни. През средата й минаваше двойна редица колони, а от отворените прозорци на покрива струеше светлината на деня.

— Накъде можем да тръгнем от тук? — попита тя.

— Наникъде.

— Тогава защо…

— Защото няма къде другаде да отидем! Не можем да минем през главния вход, задната врата е заключена… — Той разпери безпомощно ръце. — В капан сме, Фрея. Просто се мъча да спечеля още няколко минути и се надявам за невъзможното — че може и да не дойдат тук.

Тропотът на крака и виковете се засилваха.

— Трябва да има и друг начин за излизане — отсече Фрея. — Трябва да има.

— Естествено. Вълшебна врата. И ако имаш и магическа пръчка, трябва само да кажеш „абракадабра“…

Нови викове, вече примесени с остри писъци на полицейски свирки. Фрея трескаво зашари с поглед из залата, оглеждаше се за нещо, каквото и да е, което да им помогне. Десет ниски колони — две редици по пет, — от двете страни по-малки помещения, покрити с барелефи стени, пред тях опънати въжета, та надписите да се предпазят от туристите. И нищо, което да им помогне да избягат.

— Като дойдат, ти си мълчи, остави ме аз да говоря — каза Флин. — И непременно си дръж ръцете така, че да се виждат.

Тя не му обърна внимание и продължи да се оглежда. Към виковете и свирките се добави и кучешки лай.

Двата отвора на покрива — квадратни сини дупки в тавана — бяха недостъпни, макар че тук самият таван беше много по-нисък, отколкото в двете централни зали, само на пет метра от пода. Без стълба или скеле обаче бе също така недостижим, както и ако беше на петдесет метра, така че тя престана да го гледа и очите й отново зашариха по стените, страничните стаи, плочите по пода, колоните… Колоните. Ниски, изработени от кръгли сегменти, поставени един върху друг, с видими пролуки между тях. Направи няколко крачки, взря се отново в отворите на тавана — бяха поне на метър и половина от върховете на най-близките колони, прекалено далече за достигане, а и нямаше за какво да се хване… Само че имаше — ръждив железен прът от арматурата, стърчеше от по-отдалечения отвор като някакъв извит корен, стремящ се към пода. А от горния сегмент на най-близката до железния прът колона стърчеше метална гривна. Ако се качеше по колоната, като използваше пролуките между сегментите за опора, ако стъпеше в гривната и скочеше към железния прът… Побъркана, невъзможна операция, нещо като скоковете в „Карибски пирати“ — не би го замислила дори при тренировъчните си изкачвания, когато е обезопасена с въжета и отдолу има мека подложка, която да я спаси. Побъркана, побъркана, но…