Пол Зюсман - Скритият оазис

Тя клекна до него; натрупаният слой чакъл в този край на шахтата беше още по-висок и до тавана имаше само малко повече от метър.

— Можем да дойдем довечера — предложи тя. — Да опитаме още веднъж.

Флин поклати глава.

— Веднага щом открият дупката в стената, тук ще се напълни с повече пазачи, отколкото има във вашия Форт Нокс. Няма да можем дори да се доближим. Това беше единственият ни шанс. Друг няма да имаме.

Той погледна часовника си: 6:39. Само двайсет минути до отварянето на храма за посетители.

— А ако се опитаме да върнем блока на мястото му?

Той дори не си направи труда да й отговори — и двамата знаеха, че това е несериозно. Накрая Флин въздъхна, погледна пак часовника и предложи да се махат.

— А защо не се скрием в една от колонните зали, да се смесим с туристите и после да излезем с тях? В началото на деня винаги има стотици посетители. Това не би ни затруднило особено.

Той с нищо не показа, че я е чул: седеше унило, опрял лакът на нещо като миниатюрен надгробен камък — правоъгълно, покрито с йероглифи парче варовик със закръглена горна част. Повече, за да каже нещо, отколкото от любопитство, Фрея попита какво представлява камъкът.

— Кой по-точно?

Тя го посочи.

— О, това е стела. Тип оброчна плочка. Древните египтяни са ги поставяли в гробове и храмове. Записвали върху тях молитви, събития, дарения — такива неща.

Той вдигна камъка — беше висок около две педи — и го сложи на коленете си.

— Всъщност той доста ме развълнува. В надписа се говори за ирет нет Хепри — Окото на Хепри. Една от формулировките, които, изглежда, винаги свързват с оазиса, нещо като Устата на Озирис.

Забърса камъка с ръка и почна да чете:

— Уепет ирет Хепри уепет… когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът. А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол.

Прегърна стелата, като че ли търсеше успокоение от камъка, и обясни на Фрея, че Хепри е бог с глава на скарабей, едно от превъплъщенията на бога на слънцето Ра, а името му идва от думата хепер, онзи, който произлиза. Фрея обаче вече не го слушаше, тъй като вниманието й бе привлечено от горната част на стелата, където имаше арка. Там имаше някакви образи, отделени от колоните йероглифи по-долу. От лявата страна се виждаше нещо подобно на червена стена или скална повърхност, а отдясно беше същата стена, само че сега с тесен процеп в средата. Между двете изображения имаше вълнообразна жълта ивица, от която излизаше подобна на сърп черна дъга с любопитно издълбани и назъбени ръбове, а в най-горния край беше разположено голямо, фино изработено око, като цвете на края на стъбло. Отначало го помисли просто за интересна рисунка. Но колкото повече гледаше изображението, толкова повече й напомняше…

— Това съм го виждала.

Флин все още обясняваше атрибутите на бог Хепри и, изглежда, не я чуваше.

— Това съм го виждала — повтори тя по-високо.

— Какво си виждала?

— Това — посочи тя.

Той кимна, не изглеждаше особено учуден.

— Възможно е. Окото уаджет се среща доста често…

— Не говоря за окото. А за това.

И докосна с пръст черната дъга.

— Какво искаш да кажеш с това „виждала съм го“?

— Виждала съм го. Или нещо много подобно. На една снимка.

— Виждала си снимка на този образ?

— Беше скално образувание. В пустинята. Съвсем същото, дори и назъбените страни.

Той присви очи.

— Къде? Къде си виждала тази снимка?

— В къщата на Захир Сабри. Когато пристигнах. И Алекс беше на снимката, затова…

— Той каза ли ти къде е направена снимката?

Тя поклати глава.

— Май дори се разсърди, че съм я видяла, избута ме от стаята.

Флин отново погледна стелата, пръстите му барабаняха по камъка.

— Когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът — замърмори полугласно. — А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол…

Минутите отминаваха. Фрея беше наясно, че трябва да тръгват, но не искаше да прекъсва мислите му. Флин просто си седеше, изцяло погълнат от мислите си. Накрая се усмихна, повдигна стелата от коленете си и я върна в ъгъла на шахтата.

— Сигурно ви е вродено.

— Моля?

— Сигурно е черта на всички Ханън. Дарба да спасявате положението. Алекс винаги успяваше, а и ти, изглежда, спазваш традицията.

Изправи се и се запромъква към изхода.

— Не разбирам — каза Фрея и тръгна след него. — Толкова ли е важна тази скала?

— Може би да, може би не. — Той стигна до дупката и се извърна. — Между нас казано обаче, имам неприятното чувство, че съм си губил времето с тия неща през последните десет години, а накрая се появяваш ти и правиш решаващия пробив. А това, честна дума, никога няма да ти простя. — Засмя се. — Заслужаваш просто да те оставя тук. Как така ще откриваш разни неща без мое разрешение!? Заради английско-американските взаимоотношения обаче…