Пол Зюсман - Скритият оазис

Беше готов. Каквото и да станеше, каквото и да му поискаха, беше готов. Поне в това отношение щеше да оправдае заветите на предците си.

Абидос

— Наистина ли мислиш, че Фадауи не е казал на друг за това? — попита Фрея, докато двамата, Флин отгоре, а тя отстрани, се мъчеха да наместят лостовете в пролуките около каменния блок. — Или онзи египтянин, Абу… не помня как беше.

Флин тръсна глава.

— Щях да чуя. Ако там отзад има полуразрушен храм от времето на Пепи II, това ще е едно от най-значителните открития през последните петдесет години. Непременно щеше да се разчуе. Хайде бе, идиотски камък!

Натисна още по-силно с лоста, Фрея също. Лицата им бяха мокри от пот, единствените звуци бяха тежкото им дишане и стърженето на метала в камък. След няколко минути Флин смени ъгъла, под който действаше, издърпа лоста от пролуката при върха и го намести по-надолу, срещу Фрея. Двамата натискаха железните лостове, ту бутаха, ту дърпаха. Камъкът обаче не се предаваше и Фрея започна да се чуди дали изобщо някога ще го разхлабят. И изведнъж — най-после — усетиха потрепване, някакво движение, съвсем леко, едва доловимо помръдване. Навряха лостовете още няколко сантиметра и ги повдигнаха — раздвижването стана по-осезаемо, така че Флин издърпа лоста си и със сила го пъхна под блока; натисна силно. Блокът леко се повдигна.

— Вече е почти готово — запъхтяно каза той. Очите му бяха широко отворени и от усилията да повдигне камъка, и от вълнение какво ще намери зад него.

Продължиха работата си ту отгоре, ту отдолу, и накрая камъкът започна да излиза от стената — отначало съвсем бавно, милиметър по милиметър, като че ли не му се искаше да разкрие тайната си, но после, сякаш самичък, по своя воля, се плъзна към тях. Едва успяха да го удържат — беше тежък, невероятно тежък, много повече, отколкото очакваха, а и да го крепят на тясната площадка на клатещото се скеле беше ужасно неудобно. Все пак започнаха да го спускат. В очите им пареше пот, дишаха на пресекулки. И изведнъж едновременно усетиха, че камъкът започва да се изплъзва от пръстите им.

— Не мога повече — изпъшка Фрея. — Ще го изспус…

Залитна надясно, опита се да задържи блока, но осъзна, че е безнадеждно, и го пусна, като отскочи, за да не й премаже краката. Флин с последни усилия се опита да го задържи, но не успя и също го пусна — всъщност дори го оттласна към ръба на платформата. Камъкът полетя надолу…

В залата — в целия храм сякаш — отекна глухо тупване, когато блокът се стовари на пода. Единият му ъгъл се отчупи.

— Боже мой — изстена Флин, грабна фенерчето и светна надолу. Тежки валма прах се люлееха в лъча светлина. — Две хиляди и петстотин години си е бил цял, а сега…

— Майната му! — отсече Фрея. — Ами ако някой е чул?

Заослушваха се. Ехото от сгромолясалия се камък още се носеше под сводовете. Нямаше обаче нито викове, нито стъпки, никакъв признак някой от пазачите да е чул нещо. Флин погледна за последно огорчено счупения блок, поклати глава и насочи вниманието си към дупката в стената — пристъпи към нея и я освети с фенерчето.

— Какво виждаш? — попита Фрея зад гърба му.

Той не отговори, само движеше лъча; раменете му й пречеха да надникне.

— Има ли нещо? — пак попита тя, вече нервно.

Флин все така не отговаряше и за миг тя се уплаши да не би вътре да няма нищо, да не би Фадауи все пак само да се е занасял с тях. Флин обаче се извърна и вдигна палец — ужасеното му изражение отпреди малко се бе сменило с удивление и благоговение.

— Великолепни неща — възкликна той. — Виждам великолепни неща!

И се отмести наляво, за да може Фрея да мине покрай него и да погледне и тя.

Фрея се озова пред тясна, подобна на комин шахта с широчина около два метра и дължина поне десет — таен коридор зад стените на параклиса. Таванът — изработен от огромни каменни плочи — беше на равнището на тавана в параклиса, а подът, предположи тя, щеше да е нещо като продължение на пода в светилището. Не можеше обаче да се каже със сигурност, защото кухината беше пълна с безразборно струпани каменни блокове — най-малкият беше поне два пъти по-голям от онзи, който току–що бяха отместили. Някои блокове бяха квадратни, други — правоъгълни, едни бяха гладки, други — украсени с образи и йероглифни надписи. Резбите — също като подобията им в залите отвън — все още носеха следи от някогашния си цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Виждаха се и части от колони, отломки от скулптури — част от гранитно туловище, предницата на сфинкс, — и всичко изглеждате захвърлено в кухината просто ей така. Цялостното впечатление беше все едно надничаш в огромна кутия, пълна с части от детски конструктор.