Пол Зюсман - Скритият оазис

Прекосиха и тази зала, минаха по някаква рампа и излязоха на ниска платформа. Флин прокара лъча на фенерчето си по задната стена на залата и освети редица от седем правоъгълни врати. Насочи се към третата отляво. Минаха под повреден от годините трегер и влязоха в дълга правоъгълна зала. По сводестия таван бе полепнала черна пръст, покритите с барелефи стени бяха изкърпени на местата, където камъкът се бе разпаднал, петната бетонена замазка приличаха на екзема.

— Параклисът на Ра Хорахти — каза Флин. Все още говореше тихо, макар да бяха дълбоко навътре в храма и едва ли някой би могъл да ги чуе.

Обърна се надясно, вдигна лъча на фенерчето и го насочи към горния десен ъгъл, към точката, където стената се сливаше с дъгата на горния свод. Точно както бе описал Фадауи, там имаше малък квадратен блок, не повече от четиридесет на четиридесет сантиметра, с избелели останки от йероглифен текст, които едва се различаваха под натрупаната пръст.

— Сега ни остава само да стигнем до него — въздъхна Флин.

Върнаха се в залата с колоните и започнаха да прорязват мрака с лъчите на фенерчетата. Търсеха нещо — каквото и да е, — което да използват, за да стигнат до камъка; никой от двамата не искаше да изрази на глас страха, че сега, след толкова път, може и да не успеят да стигнат до каменния блок. След по-малко от минута обаче Фрея чу тихо подсвиркване, върна се и откри Флин, застанал до една врата. Усмихваше се облекчено. В параклиса, срещу фалшива врата на задната стена, заобиколено от чували цимент, имаше алуминиево скеле на колелца за по-лесно придвижване.

— Редно беше да го намерим тук. — Той отиде до скелето и го разклати. — Това е светилището на Птах, бог — освен на други неща — на зидарите и каменоделците. Да се надяваме това да е добра поличба.

Скелето беше прекалено високо, за да го избутат през вратата на параклиса, така че се наложи да свалят горната част, да го преместят на две парчета в параклиса и там да ги сглобят пак. След като го изправиха, Флин заключи колелцата и с лостовете и фенерчета в ръце, двамата се качиха — Фрея бързо, Флин доста неуверено.

— Господи, толкова е нестабилно — измърмори той, докато се наместваше на горната платформа. — Цялото се клати.

— Стига си мрънкал — сопна му се тя. — Само на три метра от пода сме.

Той я изгледа, като че ли казваше: „И три не са малко“, после се обърна напред и насочи фенерчето към ъгъла на стената.

Гледан от пода, каменният блок изглеждаше плътно прилепнал както всички останали в стената. Но сега, като приближиха фенерчетата само на сантиметри от него, забелязаха съвсем същото, което бе видял и Фадауи — тясна пролука до върха на камъка, както и още по-тесни отдолу и отстрани, не по-широки от чертичка, направена с молив. Флин долепи буза до стената.

— Хасан е прав. — Очите му бяха светнали от вълнение. — Съвсем ясно се усеща движение на въздуха.

Погледна си часовника — 4:24, — сложи фенерчето на платформата така, че да свети право към блока, плю върху дланите си и вдигна лоста.

— Добре, да почваме.

Оазисът Дакла

Захир ал-Сабри се беше надвесил над леглото на сина си и се усмихваше. Детето спеше с едната ръка сгъната под главата, а другата — отметната встрани, с изпънати пръсти, като че ли посягаше към нещо. Спомни си деня, когато се роди Мохсен — как би могъл да го забрави, — чудото, което тогава реши, че го е споходило, задушаващия прилив на радостна възбуда. Не е прието бедуините да показват чувствата си, затова той само целуна сбръчканото вързопче, погали косите на жена си, а после излезе в пустинята и — обезумял от радост — танцува и крещя като луд, наблюдаван единствено от дюните и небето.

Би искал да има повече деца, поне десетина, защото какво може да е по-удовлетворително от произвеждането на нови звена във веригата на живота, нишката, простираща се към бъдещето? Не му било писано обаче. Раждането беше трудно, имаше усложнения, кървене — той не разбра всички подробности, разбра само, че ако това се повтори, животът на жена му ще е в опасност, а той не можеше да допусне този риск. Аллах дава, но Аллах и отнема. Такъв е животът. Сега имаше Мохсен и това беше достатъчно.

Продължаваше да се взира в момчето — луната беше оградила главата му със сребърен ореол. Захир се наведе, целуна го по бузата, промърмори: „Обичам те, светлина на очите ми“ и се върна под завивките до жена си. Вдигна поглед към тавана. За малко полежа така, като хапеше устни; не се беше доближил до съня повече, отколкото преди четири часа. После се претърколи, пресегна се под леглото и докосна дулото на пушката, която винаги държеше там, прокара пръст по студената стомана на цевта.