Пол Зюсман - Скритият оазис

Продължи да се пули на надписа, като с едната си ръка придвижваше фенерчето напред-назад, а с другата следеше реда на йероглифите. Накрая започна съвсем бавничко да превежда:

— Себауи — двете врати — ще те изведат до инет дже-серет, свещената долина. Хери ен-инет — в горния край на долината — ре-ен Уесир, Устата на Озирис. Хери ен-инет — в горния край на долината — макет ен Нут, стълбата на Нут, която е под му ну пет, водата в небето. И само през тези две врати можеш да се озовеш там, само двете — в дъното и най-отгоре, други няма да откриеш, защото такава е волята на Ра…

Спря, защото надписът свършваше.

— За Устата на Озирис вече знаем — започна той; гласът му беше вече по-спокоен. — Макар че за какво точно става дума… — Поклати глава. — Озирис е богът на подземния свят, така че може да е казано образно… просто няма как да знаем. Това нещо със стълбата на Нут обаче е абсолютно ново. За нея не се споменава в никой друг оцелял текст или поне в никой, който аз съм виждал, а съм почти сигурен, че съм ги видял всичките… Това е абсолютно необичайно, по дяволите.

— И какво означава? — попита тя. Беше развълнувана, макар че текстът не й говореше нищо.

— Ами Нут е богиня на небесата — обясни Флин, докато се измъкваше изпод каменния блок, лицето и косата му бяха покрити с прах. — А фрази като му ну пет, вода в небето, по принцип имат отношение към високите скали, от които водата при силен дъжд се излива на, водопади, като че ли виси от небесата. Фразата със стълбата пък… тук отново не може да се каже дали става дума за нещо конкретно, или е просто метафора. Логично е обаче да допуснем, че древните египтяни са я използвали, за да достигат оазиса от върха на Гилф Кебир, а и отстрани.

Клекна до Фрея и изтупа прахта от косата си.

— Нещо от предположенията ти помага ли ни? — попита тя.

— Когато за нещо има твърде малко данни, какъвто е случаят с оазиса, всяка допълнителна нишка е от значение, но не, това не ни приближава до точното му местонахождение. Предполагам обаче — надявам се, — че щом съществува текст с обяснение как да се влезе в оазиса, ще има и обяснение как човек да стигне до него. А ние се приближаваме до това, чувствам го. Приближаваме се.

Стисна ръката й, после продължи да оглежда камъните. Изглеждаше направо обезумял — избутваше встрани не прекалено тежките, за да види какво има под тях, поглеждаше често-често часовника си и си мърмореше нещо, явно забравил, че Фрея е до него. Намери още няколко препратки за Бенбена — в една имаше описание на голям храм, който явно се намирал в самия център на оазиса, в друг надпис се напомняше за наказанията, които щели да сполетят влезлите злонамерено в оазиса: „И нека злосторниците бъдат смачкани в челюстите на Собек и погълнати в корема на змията Апеп. Нека в корема на змията страховете им да се превърнат в истина, а кошмарите им — в ужасни страдания.“

Нямаше обаче нищо, което да подсказва къде може да се намира оазисът, нямаше дори и смътно загатване. След още трийсет мъчителни минути Флин взе да става все по-раздразнителен, проклинаше и удряше блоковете с юмруци, като че искаше да ги принуди да издадат тайните си. Тъй като напрежението и прахът й дойдоха в повече, Фрея се измъкна от кухината, спусна се по скелето, излезе от параклиса и тръгна към предния вход без някаква специална цел, просто за да си намери работа и да подиша чист въздух.

Вече минаваше шест сутринта и сградата беше съвсем различна — бледите лъчи на утринното слънце се спускаха от високите отвори в стените. Тя предпазливо отиде до входа и надникна — освен двама пазачи с черни униформи външните дворове бяха празни, макар че надолу вече се виждаха продавачи на пощенски картички и джунджурии, а още по-надолу и автобуси. За миг се разтревожи, че Флин е сбъркал и че ще отворят храма всеки момент, но се успокои, защото никой не се приближаваше. Над главата й пляскаха с криле птици, виеха се между гигантските колони като в гора. Фрея погледа още малко, върна се до параклиса, тихичко повика Флин и го попита дали е попаднал на нещо, но в отговор получи само унило изръмжаване; започна отново да се мотае и уби още десет минути, преди пак да се качи на скелето и да влезе в кухината. От прегърбената поза на Флин, който седеше, опрял брадичка на ръцете си, всичко й стана ясно и без да пита.

— Претърсих най-щателно всичко. — Тонът му беше на човек, който всеки миг ще се разплаче. — Тук няма нищо, Фрея. Или ако има, е заровено под тонове мазилка и камък и няма как да стигнем до него.