Пол Зюсман - Скритият оазис

Затвори и взе презраменния кобур, който беше преметнат върху облегалката на стола. Извади Миси, погледна в дулото й и се прицели в стената.

— Сайръс идва!

Дакла

Отминаха декоративните метални палми, отбелязващи източния край на оазиса Дакла, рано следобед. Бяха пътували пет часа без прекъсване, като през повечето време Флин беше зад волана, макар Фрея да го смени по време на дългата отсечка между Асют и Карга, за да може да поспи.

Пътуването досега беше гладко. Първо минаха по пътя покрай Нил с тучните му ливади и разпръснатите кирпичени села, после отново навлязоха в пустинята — пясъци, скали, чакъл и почти нищо друго; единственият белег за човешко присъствие бяха равномерно поставените километрични знаци, от време на време полицейски контролни пунктове и, разбира се, самият път — нишка блестящ черен асфалт, която се простираше през пясъка като някаква огромна пукнатина, разполовяваща пейзажа.

Петнайсет минути след като навлязоха в оазиса стигнаха Мут и Фрея пое навигацията, тъй като Флин никога не бе ходил у Захир. Отминаха болницата и полицейския участък — бяха изтекли едва 48 часа, откакто беше ходила там, но това вече й изглеждаше като епизод от друг живот — и продължиха по пътя от другата страна на града, като бързо отминаваха царевични ниви и оризища. Накрая стигнаха селото на Захир и спряха пред къщата му. Флин изгаси двигателя и хвана дръжката. Фрея сложи ръка върху неговата и го спря.

— Познавате се със Захир, нали?

Той я погледна.

— Разбира се, срещали сме се един-два пъти. Но не сме точно приятели, ако това имаш предвид. Когато отивам в пустинята, използвам други водачи.

Защо?

— Не мога да ти обясня точно — отвърна тя, докато се взираше във входната врата. — Просто има нещо… Не беше особено дружелюбен последния път, когато се видяхме.

Флин се усмихна.

— Това не трябва да те учудва. Бедуините са си просто такива. Не показват чувствата си пред останалите. Навремето познавах един, който…

— При него не е само това.

Той пусна дръжката и се извърна към нея. Очите й бяха зачервени от безсъние, русата й коса беше разрошена, все още в прах от тунела в храма.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали ти казах, не мога да си го обясня. Около него просто има нещо, нещо в поведението му… Не му вярвам, Флин.

— А Алекс му вярваше.

Тя сви рамене.

— Просто мисля, че трябва да сме… по-предпазливи. Да не споделяме прекалено много.

— Алекс преценяваше добре хората…

— Просто мисля, че трябва да сме по-предпазливи — повтори тя. — Не го харесвам, изглежда ми нечестен.

Той я погледна в очите, кимна и слезе от джипа. Фрея го последва. Минаха през кирпичения вход и излязоха в двора пред къщата. Заобиколиха ланд крузъра на Захир със счупения фар и стигнаха до входната врата. Тя зееше.

Фрея хранеше смътна надежда египтянина да го няма и жена му да ги пусне да погледнат снимката, така че да се ориентират, без да контактуват пряко с домакина. Флин обаче още не беше успял да почука, когато Захир се появи в коридора. Усмихна им се широко, но в следващия миг пренареди чертите си в нещо като нацупена празнота, което, изглежда, беше обичайното му изражение.

— Госпожице Фрея. — Той забърза към тях. — Тревожех се. Помислих, че изчезнала.

Тя измънка нещо като извинение и обясни, че е имала спешна работа в Кайро. Не беше особено убедителна и той явно не й повярва, но не възрази. Въведе ги в къщата и извика нещо в коридора. Фрея долови думите „американее“ и „ший“.

— Ана асиф, саис Захир — намеси се Флин. — Съжалявам, Захир, но нямаме време за чай. Трябва да те попитаме нещо.

Захир извърна глава към него — като че ли чак сега забелязваше, че и той е тук. И макар изражението му да остана непроницаемо, все пак нещо в очите и в стойката му показа ако не враждебност, поне безпокойство.

— Да попитате? — В гласа му звучеше подозрение. — Какво да попитате?

— За снимката — напомни му Фрея. — Онази със скалата.

Захир тръсна глава, като че ли не разбираше за какво му говори.

— Не си ли спомняш? Когато бях тук предния път и търсех тоалетната, влязох в друга стая. Там имаше една снимка — на сестра ми, как стои до една скала.

С ръка очерта формата на скалата и начина, по който тя на вълни се изкачваше в пустинята като огромна сабя, промушваща пясъците.

— На стената над бюрото ти. Ти каза, че стаята не е за външни хора.

— Важно е да научим повече за нея — намеси се Флин. — Къде е скалата? Близо до Гилфа, нали?