Пол Зюсман - Скритият оазис

Погледна я в очите, за да се увери, че го е разбрала, после кимна и продължи надолу.

64.

Шестте вертолета летяха в боен ред над пустинята. Плъзгаха се над дюните като гигантски водни кончета: пет чинука в пясъчен цвят и, малко по-назад, черният „Огъста“ — Агуста, както галено наричаше машината Гиргис. Летяха на югозапад, а издигащото се слънце светеше зад гърба им. Курсът им ги отведе леко на север от самотен зъбер и затова не забелязаха белия ланд крузър, които се спотайваше в сенките под него. Когато се отдалечиха и воят на роторите им се изгуби в далечината, скритата кола излезе на слънце, спря за миг, като че ли душеше въздуха, после изръмжа след тях.

— Господи! — за кой ли път промърмори Флин.

Стояха от двете страни на портала и се взираха в мрачна стръмна шахта. Под тях пясъчният склон се спускаше стръмно още десет метра към издълбани в скалата стъпала, които се губеха в тъмното, приличащо на езеро с дълбока черна вода пространство.

Флин освети с фенера стените и тавана — камъните още пазеха следи от древните длета — и се спусна надолу. Стигна до стъпалата и спря.

— Виждаш ли нещо? — попита Фрея, докато слизаше след него.

— Само стъпала — отвърна той, осветяваше с фенерчето чернотата под себе си. — Ужасно много стъпала. Очевидно водят под Гилфа. Макар че къде точно отиват…

Той се отмести, за да може и Фрея да застане до него — шахтата едва можеше да побере и двамата един до друг. В мястото имаше нещо потискащо и неприятно — тъмнината, тишината, притискащите ги от всички страни скали, — така че известно време дори на Флин явно не му се искаше да върви по-нататък.

— Може би е по-добре да ме изчакаш горе — предложи той. — А аз ще проверя накъде водят. Така че ако се случи нещо…

Тя поклати глава и отвърна, че или и двамата вървят заедно, или никой не тръгва. Той кимна — „Също като сестра си“ — и започна да се спуска. Фрея вървеше до него. На всеки няколко крачки спираха да огледат шахтата и да се опитат да преценят къде води. Стълбите просто продължаваха надолу, все по-навътре в скалата, въздухът ставаше все по-хладен, порталът зад тях се смаляваше, превърна се в малка пролука в обкръжаващия ги мрак. Преброиха петдесет стъпала, сто, двеста и Фрея започна да се чуди дали някога ще свършат, или ще продължат безкрайно да се спускат в земните недра. Накрая, след като се бяха спуснали триста стъпала, фенерчето на Флин освети плосък камък. Шахтата се беше изравнила.

След петнайсетина метра имаше още един портал — със същите изваяни фигури като горе. Щом минаха през него, се озоваха в дълъг тунел, чиито заоблени стени и сводест таван го правеха да прилича на тръба, сякаш се намираха в някакво гигантско черво. За разлика от шахтата, през която се бяха спуснали — нейните стени и таванът бяха от гол камък, — тук камъкът беше измазан и белосан, изрисуван със странни усукани фигури. След миг Фрея се сети, че това са спиралите на множество преплетени змии.

— Нека злосторниците бъдат погълнати в корема на змията Апеп — каза Флин и освети с фенерчето една глава с разтворени челюсти и раздвоен език, който сякаш трепкаше застрашително.

— Малко ме е страх — призна Фрея.

— И мен — отвърна той. — Просто гледай да не пипаш нищо.

Стъпките им по каменния под отекваха сухо, преплетените змии ги придружаваха, навити по стените и тавана. Поклащащият се лъч на фенера създаваше неприятното усещане, че влечугите са живи и пълзят около тях. Тъмнината подсилваше ефекта, както и заоблената форма на тунела, съчетана със сънената атмосфера. Двамата току спираха и се извръщаха, убедени, че змиите наистина се движат и се плъзгат зад тях с разтворени челюсти. Това обаче бяха само рисунки, така че след като се убеждаваха, че всичко е само във въображението им, нещо като подземен мираж, двамата продължаваха напред.

Тунелът остана равен поне петстотин метра, вървеше в права линия, после постепенно започна да се изкачва и да става все по-стръмен. Изминаха още няколкостотин метра — вече сигурно бяха на повече от километър във вътрешността на Гилфа — и Флин изведнъж спря и изключи фенерчето.

— Забелязваш ли нещо? — проехтя гласът му в тунела.

Фрея се взря напред и й се стори че вижда в далечината тънка ивица светлина, миниатюрна вертикална чертица в мрака.

— Какво е това? — попита тя. — Врата?

— Ами… или е невероятно тясна врата, или е ужасно далече — отвърна Флин. — Хайде.

Светна отново и продължиха напред, вече по-бързо, тъй като и двамата искаха час по-скоро да се махнат от потискащия мрак. Коридорът продължаваше да се изкачва, почна и да се разширява. Те ускориха крачка, зажаднели за слънце и чист въздух; вече не ги беше грижа накъде води тунелът и какво има в края му, просто искаха да се измъкнат. Но макар че тунелът продължаваше да се разширява, а и те ходеха все по-бързо, ивицата светлина нито се засилваше, нито се приближаваше, само мъждукаше в далечината — слаба сивкава светлина, която ги примамваше, а оставаше все така далечна.