Пол Зюсман - Скритият оазис

Като деца, Фрея и сестра й имаха една игра — представяха си, че зад луната съществува потаен свят, вълшебно място, пълно с цветя, водопади и птичи песни.

Алекс, макар и в друг контекст, беше споменала за него в последното си писмо. Тъкмо този свят веднага се появи в съзнанието на Фрея, когато погледна пред себе си мястото, което можеше да се опише единствено като рай.

Бяха в края на дълга дълбока долина, оградена от извисяващи се скали, по които, като сребърни конци, се стичаха фини водни струйки. Тук долината не беше по-широка от двайсет метра. При навлизането й в Гилфа обаче се разширяваше, дъното се издигаше под лек наклон, а отвесните й стени се раздалечаваха като остриета на отваряща се ножица. В отсрещния край, предположи Фрея, долината сигурно бе широка поне четиристотин метра, макар че беше трудно да се прецени от толкова далече. Летяха птици, десетки бълбукащи потоци прорязваха каньона, овлажняваха пясъка и даваха живот на богат растителен свят — дървета, храсти, пъстри килими от цветя. От скалите висяха зелени шубраци, от всяка пукнатина стърчаха снопове зеленина.

— Това е невъзможно. — Флин клатеше замаяно глава. — Толкова пъти съм прелитал над това място — и нищо. Само скали и пустиня.

Тръгнаха през гъсталака. Трябваше да мине известно време, докато очите им се приспособят към сложното съжителство на светлини и сенки. Накрая започнаха да забелязват сред растителността и други форми — извивки на украсени каменни групи, части от стени, колони и сфинксове, гигантски фигури с човешки тела и животински глави. Тук две празни каменни очи се взираха в тях изпод килим мъх, там някакъв величествен стиснат юмрук се извисяваше сред палмова горичка. Вляво остатъци от павирана алея се губеха в растителността, вдясно обелиски прорязваха листната маса като остриета на копия.

— Как са направили всичко това? — прошепна Фрея. — В средата на нищото? Сигурно им е отнело векове.

— Че и повече — съгласи се Флин. — Това превишава всичко, което… Запознат съм с текстовете, видях снимките на Шмит, но да го видя с очите си…

Гласът му се стопи в мъглата на благоговейно мълчание.

Слънцето вече се бе издигнало доста високо, което беше странно, тъй като според часовника на Флин едва минаваше осем. Той го погледна, заслонил очите си с ръка, и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нищо не може да ме учуди на това място“. Изминаха още няколко минути. Флин пусна ръката на Фрея и посочи.

— А това трябва да е храмът. — В горния край на долината над дърветата се издигаше огромна естествена скална платформа. Върху нея имаше нещо като постройка, виждаше се и структура, според Фрея, досущ подобна на портата от снимката на Руди Шмит.

— Качваме ли се там? — попита тя.

Макар видът на Флин да издаваше колко силно му се иска да го направят, той поклати глава.

— Първо трябва да намерим самолета и да видим в какво състояние е. Проучванията ще оставим за после.

Фрея го изгледа със съмнение.

— А не би ли трябвало да носим и нещо като гайгеров брояч? В случай че… нали разбираш, някой от урановите контейнери може да се е повредил при катастрофата.

Флин се усмихна.

— Каквито и тревоги да имаме, възможното ни облъчване не е сред тях. Уран 235 не е по-токсичен от гранитния плот в кухнята. Човек може да се окъпе в него и пак нищо няма да му стане. Макар че ако знаеш магазин за гайгерови броячи наблизо, с удоволствие ще ти купя един, просто да не се тревожиш. Хайде, ела.

Намигна й закачливо и я поведе по една просека. Гората бе главно от акация и тамариск, макар да имаше още палми, смокини, върби и една-единствена извисяваща се черница. Въздухът беше топъл, но не прекалено, ухаеше на мащерка и жасмин, летяха птици, пеперуди и най-големите, най-ярки водни кончета, които Фрея беше виждала. Слънчевите лъчи се спускаха през клоните като дипли златен плат, между корените лъкатушеха проблясващи ручейчета, които на места се губеха, другаде се сливаха, за да образуват чисти езерца, украсени от оранжеви нарциси и стръкове сини и бели водни лилии.

— Това просто не изглежда истинско — възкликна Фрея. — Прилича на вълшебна приказка. На райската градина.

— Разбирам те — отвърна Флин. — В Лувъра се пази част от надпис, в който оазисът се нарича уахат ресут, оазисът на мечтите. Вече разбирам защо.

Долината се разширяваше, стените, статуите и покритите с йероглифи скални блокове се издигаха навсякъде. Някои бяха идеално запазени, други бяха напукани и наклонени, повалени от бавното въздействие на дървесните корени и от наводненията. Флин и Фрея все по-ясно осъзнаваха, че в онова, което от входа към тунела им бе заприличало на случайна смесица от мазилка, изобщо няма нищо случайно. Точно обратното — грижлива каменоделска работа бе допринесла за архитектурната подредба на улиците, булевардите, сградите и обширните дворове; специфичният стил се усещаше дори сега, векове след като джунглата бе погълнала всичко.