Пол Зюсман - Скритият оазис

„Глупости — повтаряше си тя. — Глупави фокуси.“

За първи път обаче в убедеността й се прокрадна съмнение — вместо да прави логична оценка на фактите, тя повече се опитваше да вдъхне увереност на себе си.

— И така, какво е положението тук, доктор Медоус? — попита Моли Кирнан.

Човекът, който ги беше превел през храма и очевидно отговаряше за всичко тук — или поне за научната страна на операцията, — им даде знак да се приближат към куба.

— Първоначалното сканиране показва, че сърцевината е от твърд материал. — Гласът му беше монотонен и носов. — Повишените равнища на иридий, осмий и рутений подкрепят становището за метеоритен произход. Това е горе-долу всичко, за което сме сигурни засега — повече ще разберем, когато установим пълен физически контакт.

— Тогава предлагам да установим пълен физически контакт — каза Кирнан. — Господин Осман, като египтолог… — и хвърли поглед на Флин през рамо, — може би ще ни окаже честта.

Коленичилият до шейната учен вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал, заобиколи обвития с плат предмет и застана точно срещу тях. Фрея видя лицето му през стъклото на маската и разпозна в него другаря на Гиргис от нощта в Маншиет Насър — пълнички бузи, коса оформена като във форма за торта, пластмасови очила с дебели стъкла.

— Моли, умолявам те — започна Флин. — Нямаш представа с какви сили си играеш!

— А ти имаш, така ли? — пренебрежително изсумтя Кирнан. — Откога стана и гениален физик?

— Знам какво са мислели древните египтяни за Бенбена. Знам и че са го скрили чак тук с основание.

— Точно както и ние го намерихме с основание. Сега, ако нямате нищо против, професор Броуди… — изрече името му с презрение, — бъдещето на света е пред нас и ако не друг, лично аз много бих искала да го погледна. Доктор Медоус?

Човекът с болничната престилка даде знак на един от колегите си. Четирите халогенни лампи потъмняха, после изгаснаха и остана само призрачният отблясък на мониторите и един-единствен лъч, насочен към загадъчния, увит в плат предмет върху шейната. Един от учените взе камера и започна да снима.

— Ако обичате, господин Осман. — Кирнан го погледна и скръсти ръце.

Осман кимна, пристъпи до шейната и започна да подръпва плата. Той обаче беше увит стегнато, а и защитните ръкавици му пречеха и в движенията му имаше нещо донякъде смешно. Изминаха няколко минути и Кирнан и Гиргис вече явно се изнервяха. Накрая Осман успя да развие края и започна да размотава плата по-лесно, смъкваше го на дълги ивици, които напомняха на превръзките на мумия. Човекът с камерата се движеше около стъкления куб и снимаше от различни ъгли. Започнаха да излизат и отделни по-големи парчета ленен плат, очевидно поставени под ивиците за по-добра защита. Предметът, който отначало изглеждаше доста голям, сега, като се махаха все повече и повече слоеве от обвивката, започна да се смалява. Ставаше все по-малък и по-незначителен, все по-дребен със смъкването на плата, докато накрая не го видяха — грозно парче сиво-черен камък с височина по-малко от метър, приличаше по-скоро на пътен конус, отколкото на обелиск. „След цялата тази подготовка — помисли Фрея — развръзката явно им донесе разочарование.“

— Прилича на кучешко лайно — подхвърли един от хората на Гиргис.

Последва пауза. Кирнан присви очи и запоклаща глава, като че ли казваше: „Това ли е то?“ А после халогенните лампи отново светнаха с пълна сила и закипя дейност. Към онези, които вече бяха в стъкления куб, се присъединиха нови сътрудници с предпазни костюми — заобиколиха камъка, прикрепиха към него електроди, проводници и всякакви лепенки.

Свиренето и бипкането изведнъж се усили и зачести, постъпващите по мониторите данни видимо се умножиха. Принтерът започна да печата като луд и да изплюва порой от покрита с цифри хартия; учените си подхвърляха накъсани фрази на език, който Фрея не можеше и да си помисли, че би схванала или разбрала. От вътрешността на куба микрофоните излъчваха пронизителен свистящ звук — нещо, което приличаше на зъболекарска бормашина, дълбаеше в основата на камъка и драскаше повърхността му; песъчинките се събираха в пликчета за проби за по-нататъшен анализ.

— Господ да ни е на помощ — изстена Флин, без да изпуска куба от поглед. Стискаше ръката на Фрея така силно, че я болеше. — Нямат представа с какво са се захванали. Изобщо не знаят какво правят, по дяволите!

Той като че ли очакваше да се случи нещо — видът му беше на човек, когото са накарали да стои до бомба със закъснител, — обаче не стана нищо. Белите престилки продължаваха да стържат и да дълбаят, да се вслушват и да гледат мониторите си. Осман през цялото време нежно галеше върха на камъка, като че ли искаше да го приласкае и успокои, гласът му от време на време се чуваше, докато напяваше тихо: „Инер-уер инер-ен Ра инер-ен седжет инер суесер-ен ке-ру ен сехмет.“ А камъкът просто си стоеше, както по принцип би трябвало да правят камъните. Ням и неподвижен, той нито експлодираше, нито пищеше, нито излъчваше отровни лъчи — изобщо не правеше нищо от нещата, от които се опасяваше Флин. Беше си само скучно парче сиво-черен камък — нито повече, нито по-малко. След двайсетина минути набитият другар на Гиргис се извини и излезе да изпуши една цигара. След още десет минути още един от хората на Гиргис, както и близнаците, тръгнаха към него, след тях и самият Гиргис заедно с Флин и Фрея.