Пол Зюсман - Скритият оазис

Само Кирнан не се обезпокои от пиротехниката. Стоеше пред другите, сияеше, пляскаше с ръце, понякога протягаше пръст и докосваше стъклената стена, като че ли се опитваше да се свърже с това, което ставаше зад нея, да убеди себе си, че е реално.

— Виж го, Чарли! — прошепна тя — Просто го погледни! Това е за теб, скъпи! През всичките тези години ми помагаше да съм силна, помагаше ми да вярвам! И сега… Боже господи, няма ли да погледнеш? Красиво е! Прекрасно е!

Беше изцяло погълната, направо хипнотизирана от необикновеното звуково и светлинно шоу, което се разиграваше пред нея, и не забеляза, че някой я вика — пращящ глас с американски акцент. Едва когато Медоус й подаде уоки-токито, което бе оставила до един от мониторите, тя откъсна поглед от камъка и се заслуша. След миг очите й се стрелнаха към Гиргис, тя поклати разочаровано глава и отсече: „Довършете ги“. Подаде уоки-токито на Медоус и пак обърна поглед към Бенбена.

— Свирете, тръбачи на Сион — прошепна тя, а уоки-токито изпращя сухо два пъти. — Дайте знак в светата планина, защото ето иде денят Господен, и дошъл е вече!

Странно как шокът може да заблуди ума. За миг Фрея си помисли, че сигурно е мъртва и преживява нещо извън тялото си.

Не беше само затова, че чу гласа на Кирнан, който заповядваше да ги екзекутират, а след това двата изстрела и глухото тупване на двата трупа на земята, но и защото всичко изведнъж застина, все едно Земята изведнъж е спряла да се върти и всичко, което е останало, е замръзнал отпечатък на последния й миг.

Това продължи съвсем кратко, защото тя изведнъж осъзна, че каквото и да се е случило, поне със сигурност не е застреляна. Примига и се огледа. Всичко си беше точно както преди няколко минути — оазисът, алеята на сфинксовете и обелиските, гигантската палма, огромната гранитна ръка; единствената разлика беше, че всички звуци от Бенбена бяха изчезнали и долината бе потънала в дълбока задушаваща тишина. Освен това мъжете с бронираните жилетки лежаха на земята. Единият по очи, горната част на черепа му беше отвяна, косата му, вратът и яката на бронираната му жилетка бяха покрити с лепкава каша от кръв, кости и мозък. Другият беше по гръб, с разперени ръце, на мястото на лявото му око зееше тъмна дупка.

— Господи — промърмори тя, не беше сигурна дали чувства ужас заради касапницата, или облекчение, че нападателите им са мъртви, а може би тревога, че това е прелюдия към нови нападения. Погледна Флин, който, изглежда, се измъчваше от същите мисли, защото вдигна вежди, сякаш й казваше: „И аз знам колкото тебе“. А после всичко стана едновременно. Някакъв мъж с кафеникаво наметало и пушка в ръка скочи до тях от палмата, друг, също с пушка и наметало, се прехвърли през гигантската гранитна ръка. Главите и на двамата бяха увити в шалове.

Флин застана със стиснати юмруци пред Фрея, готов да я защити; готов да се бие.

Мъжът до тях смъкна шала от главата си и Флин и Фрея ахнаха:

— Захир?

— Захир? — повтори Фрея. — Какво правиш тук, по дяволите?

И млъкна. Изненадата й се смени с подозрение. Всичките й опасения относно египтянина внезапно се върнаха заедно със спомените за последната им напрегната среща в къщата му в Дакла. Той забеляза промяната в изражението й и пусна пушката на земята, за да покаже, че не иска да й навреди. Другият мъж също смъкна шала си. Беше по-малкият брат на Захир, Саид — Фрея го помнеше от погребението на Алекс.

— Какво правите тук? — попита тя. — Как ни открихте?

Лицата и на двамата бяха сурови, дори намусени — изражение, което сякаш им беше семейна черта. Захир сложи ръка на гърдите си и каза:

— Аз съжалява, госпожице Фрея.

Тя поклати глава, нямаше представа за какво говори.

— Аз съжалява — повтори той с присъщата си сериозност, като че ли изнасяше реч. — Ти мой гост в Египет, сестра ти мой добър приятел — доктор Алекс. Мой дълг да се грижа за вас, да защитавам от всички опасности. Аз не защитавах теб, много лошо нещо се случи. Аз съжалява, аз много съжалява. Прости ми.

От всички нереални неща, които й се бяха случили през последните дни — преследвания с автомобили, престрелки, изгубени оазиси, камък със свръхестествени сили, — по някаква причина за Фрея най-странното беше, че сега стои до два трупа и гигантска гранитна ръка, а човекът, който току-що й е спасил живота, й се извинява без каквато и да било причина.

— Прости ми — каза той отново; имаше нещо почти детинско в сериозния му тон.

Въпреки всичко, което се случваше, Фрея не се сдържа и избухна в смях.