Пол Зюсман - Скритият оазис

Появиха се и други петна — по ръцете, по шията, по челото и главата — и също покафеняха и се запалиха, пламъците се разпространиха и я обвиха цялата, стегнаха я в огнена прегръдка. Цялото й тяло беше в пламъци, бушуваща огнена топка със смътно очертана човешка фигура в центъра. За миг Флин замръзна, прекалено потресен, за да може да мръдне. Стори му се, че чу писък:

— Чарли! О, Чарли!

И тогава пронизващи лъчи светлина избухнаха от върха на Бенбена, пробиха непробиваемото стъкло на куба и проникнаха право през тавана, като изпариха всичко по пътя си.

Флин се обърна и побягна.

Оазисът се разпадаше бързо. Много по-бързо. Скалните стени се бяха сключили здраво около каменната площадка, разкривяваха я и я раздробяваха, извисяваха се над Флин като две божества. Сградите на храма се сгъваха навътре, колоните, стълбовете, стените и покривите се люлееха, изкривяваха се и бавно се издигаха като огромна къртичина от прах и отломки. Всяка надежда, че може да се измъкне по пътя, по който беше дошъл, или през някой вход на храма, се изпари. Флин хукна към задната част на комплекса, като се молеше там да има заден изход.

Криволичеше и заобикаляше, за да избегне падащата зидария, а вълната от срутващи се камъни сякаш го следваше по петите. Той се затича през поредица вътрешни дворове и зали с колони. Комплексът продължаваше и продължаваше и Флин започна да се чуди дали изобщо има край. Изведнъж се озова в поредния двор, пред петнайсетметрова стена от солидни каменни блокове. Изход нямаше, стените го обграждаха отляво и отдясно; разбра, че е попаднал в гигантска задънена улица. В капан. Изкрещя от безсилие, изтича до стената и я заудря отчаяно с юмруци, знаеше, че през хаоса зад гърба му няма път за отстъпление.

— Майка му мръсна! — изрева той, удряше стената отново и отново. — Каква гадост…

Земята под него рязко се надигна и все едно беше от детски кубчета, стената просто изчезна, срути се някъде надолу по наклонената задна част на храмовата платформа. Сред вихрушката от прах горният край на оазиса се ширна пред погледа му — висока отвесна скала, по чието лице бавно пълзяха стените на долината. Слънцето висеше над него като червена огнена топка.

Зашеметен, Флин тръгна надолу. Далече напред, в основата на скалата, видя две коленичили фигури. Сякаш разглеждаха нещо на земята.

— Какво правите, по дяволите! — изкрещя им той. — Качвайте се! Бързо се качвайте!

Самият той едва чуваше гласа си, камо ли някой друг. Не можеше да направи друго, освен да се спуска надолу през сринатите блокове и изпочупените дървета.

Оазисът се затваряше около него, а от Бенбена изригна още една огнена светкавица.

Щом Флин изчезна по стълбите към храма, Захир даде знак на Фрея и брат си да го последват и ги поведе покрай скалната площадка и след това през дърветата към горния край на оазиса — отвесна двестаметрова скала, която свързваше двете страни на долината като основа на триъгълник. Когато Фрея я бе видяла сутринта — боже, изглеждаше й, че цял човешки живот е минал оттогава, дори няколко живота, — стената беше широка четиристотин, дори петстотин метра. Сега разстоянието беше скъсено наполовина и продължаваше да намалява.

— Колко време имаме според теб? — извика тя.

Без да спира да тича, Захир вдигна ръка и разпери пръстите си четири пъти.

— Но това не е възможно! Как ще стигнем горе за двайсет минути? Аз съм професионален катерач и не мога да го направя за по-малко от два часа!

Дърветата постепенно оредяха и изчезнаха и тримата вече тичаха по гола земя. Стените на долината отляво и отдясно сега се виждаха ясно, растящите облаци прах се кълбяха около тях, докато те безпощадно смазваха всичко по пътя си. Отпред, заслоняваща слънцето и потапяща долината в дълбока сянка, се издигаше скалата, която трябваше да изкачат. Извисяващ се гладък камък — единственото, което го отличаваше, освен видимите тук-там ръбове, пукнатини и издатини, беше криволичеща цепнатина, стигаща чак до средата му. От началото Фрея я взе просто за жила с по-различен цвят, която минава през варовика, или за тънка издатина, но когато се приближиха, тя видя, че е нещо различно — не природно образувание, а огромна стълба. Или по-скоро много стълби. Бяха дървени и нестабилни, стъпалата им бяха вързани с въжета, те лазеха по скалната стена от основата до върха като шествие на гигантски стоножки, които избират зигзагообразен маршрут от корниз до корниз, от една пукнатина до друга, от издатина до издатина — използваха всички възможни природни опори, за да се изкачват нагоре, все едно свързваха земята с небето.