Пол Зюсман - Скритият оазис

Беше зелен метален компас, изподраскан и очукан, с подвижен капак и месингова стрелка. Фрея веднага разбра, че е на сестра й, онзи, който си носеше на дългите разходки из Маркам Каунти, принадлежал някога на моряк от битката при Иво Джима.

— Доктор Алекс ми го даде — прошепна Захир. — Преди да умре. Сега е твой.

Фрея гледаше компаса, забравила за ужаса около тях. Отвори капака и видя инициали, изстъргани в долната част на метала: АХ. Александра Ханън. Усмихна се и отново погледна Захир, отвори уста пак да му благодари, но за секундите, през които вниманието й се бе отклонило, главата му се беше отпуснала на една страна и дишането му бе спряло.

— Отиде си — каза Саид, протегна ръка, погали лицето на брат си и затвори очите му.

— О, Захир! — заплака Фрея.

За миг останаха коленичили, земята под тях трепереше, стените на долината се приближаваха една към друга, а нещо, което изглеждаше като проблясъци на червена мълния, изригваше от върха на храмовата платформа. После Саид се надигна и посочи скалата.

— Не можем просто да го оставим така! — възропта Фрея.

— Той е в безопасност. Щастлив е. Това е добро място за бедуин.

Все пак тя остана на място, което принуди Саид да се наведе, да хване ръката й и да я изправи на крака.

— Брат ми дойде тук да ви помогне. Той не иска да умреш. Моля те, тръгвай. Заради него.

Фрея не можеше да възрази. Погледна мъртвия Захир за последно, обърна се и забърза към стълбата. Саид вече бе там и се закатери пред нея.

— Аз съм пръв — извика й. — Да няма нещо счупено.

— Ами Флин? — извика тя.

Той се извъртя и посочи към задната част на храма. Англичанинът тичаше към тях и лудо размахваше ръце, викаше им да се катерят.

— След мен — каза Саид. — Окей?

— Окей — отвърна Фрея.

Египтянинът кимна, обърна се и се заизкачва, движеше се с котешка бързина и пъргавина, сякаш краката и ръцете му не докосваха стъпалата. Фрея го последва.

През целия път от храмовата платформа Флин им крещеше, викаше им да побързат, не можеше да разбере защо са коленичили там. Но когато приближи основата на скалата и видя тялото на Захир, затиснато под скалата, му стана ясно. Забави ход и спря, поклати глава; чувствата му бяха същите като на Фрея — тъга, безпомощност, вина за начина, по който беше разговарял със Захир в дома му в Дакла. Но нямаше време за подобни размишления, нито пък да покаже уважението си така, както подобаваше. Той падна на коляно, докосна с ръка челото на Захир и прошепна традиционните думи за сбогуване на бедуините. После се изправи, хвърли се към скалата и започна да се изкачва.

Стените на долината вече бяха на по-малко от сто и петдесет метра една от друга, въздухът беше изпълнен с прах и пясък, оазисът ставаше все по-тъмен. Флин се катереше възможно най-бързо, опитваше се да настигне другите, земята остана далече долу, стъпалата скърцаха и стенеха под тежестта му. От време на време Фрея спираше, навеждаше се и гледаше надолу. Той й махваше и продължаваше да се катери, опитваше се да не обръща внимание на приближаващите се стени, на треперенето на скалата и паренето в дробовете, ръцете и краката си.

Първите трийсетина метра стълбите се изкачваха отвесно, точно една над друга, и той напредваше бързо. После, в края на осмата стълба, пътят изведнъж стана равен. Опънато въже водеше наляво покрай тесен ръб — не по-широк от пакет цигари — до основата на друга стълба, която се изкачваше още петнайсет метра и свършваше, ново въже водеше до още по-тясна стълба — този път надясно — и до друг къс равен участък. След това стълбата тръгваше на зигзаг по скалата, като нито един път не се изкачваше на повече от дължината на три-четири стълби, преди да поведе в друга посока. В пространството между стълбите имаше спиращи дъха, но обезопасени с въжета празнини покрай ръбовете и пукнатините.

Флин нямаше представа защо древните египтяни са разположили всичко това по този начин, прекъснали са стълбите, вместо да ги направят отвесни. Може би защото се е налагало да работят около места с ронлив камък, където бронзовите клинове не са можели да се задържат добре? Каквато и да беше причината — а той не се замисли твърде дълго за това, — пътят му нагоре се забавяше неимоверно: беше принуден да следва поредица отклонения вляво и вдясно, с опънати нерви да минава от една стълба до друга.

Зад и под него хаосът в оазиса набираше сила. Платформата на храма се превърна в разпадащо се, забулено в прах парче скала, великолепните сгради — в натрупана грамада развалини. Бенбенът продължаваше да излъчва подобни на лазер снопове пурпурна светлина. Сцената беше ужасяваща, апокалиптична, като картина на ада от някой средновековен художник, но пораждаше у Флин само решимост да продължава все по-бързо и все по-рисковано в отчаяния си стремеж да изпревари стените, които се приближаваха от двете му страни.