Пол Зюсман - Скритият оазис

— Тя каза, че те обича. — Гласът му беше прегракнал и едва се чуваше. — Това бяха последните й думи. Седяхме навън, на верандата, гледахме залеза, аз й бих инжекцията и държах ръката й. Точно когато си отиваше, тя произнесе твоето име. Каза, че те обича. Не можех да не ти кажа, Фрея. Разбираш ли? Не можех да не ти кажа. Тя те обичаше толкова много…

Мислите й се въртяха в безредие, чувствата й бяха в хаос, всичко в нея се преобръщаше и тресеше, все едно вътрешният й свят по някакъв начин отразяваше хаоса на всичко наоколо. Дълбоко в нея обаче оставаше нещо солидно сред водовъртежа от шок, болка и мъка, едно твърдо ядро на сигурност — че тя би направила същото, ако Алекс я бе помолила. Знаеше инстинктивно — от погледа му, от тона му, от всичко, което беше разбрала за него през последните няколко дни, — че той го е направил от състрадание, от любов към сестра й, и не можеше нито да го обвини, нито да го осъди за това. Точно обратното, по някакъв любопитен начин се почувства ужасно задължена. Той бе поел тази тежест върху себе си, за да помогне на Алекс, а тя, собствената й сестра, не беше видяла очевидното.

Всичко това мина през ума й за частица от секундата — а може би времето забави хода си и се разшири, за да побере мислите й. И изведнъж тя кимна, сякаш казваше: „Разбирам. Сега да се махаме от тук“, и започна да го дърпа към себе си. Краката му се раздвижиха, търсеха опора в скалата. За миг лицето му достигна нейното, очите им се срещнаха, те се усмихнаха един на друг, после той се изкатери още, мина над нея и стъпи на стълбата. Стените на долината вече ги докосваха — те се озоваха в тясна прашна цепнатина.

— Давай! — крещеше тя и му махаше. — Продължавай!

— Първо ти!

— Не ми се прави на джентълмен! Върви! Аз съм точно зад теб.

Извърна се и го плесна силно по гърба, за да го накара да се качва. Той тръгна, а тя го последва, катереше се толкова бързо, колкото можеше, хващаше се с ръце за поредното стъпало веднага щом кракът на Флин се отделяше от предишното, стълбата се тресеше така силно, че нямаха представа как още не се е откачила. Саид се бе навел от ръба с протегната ръка, махаше им. Стените се приближаваха все по-плътно, вече бяха само на метър и половина една от друга. Двамата се изкачваха все по-трескаво, нагоре и нагоре — и накрая Флин стигна ръба и Саид го хвана за тениската и го изтегли. Фрея беше зад него. Точно когато скалите допряха раменете й, а стъпалата с пукот се чупеха под краката й, тя се измъкна горе, в чистото, ясно, чудесно открито пространство на върха на Гилфа.

Задъхани тримата гледаха как последните сантиметри от долината се затварят. Онова, което само преди час беше широка долина, обрасла с дървета, със сгради и водопади, сега беше четиридесет сантиметра широка пукнатина, а лъчите червена светлина, идващи от дъното й, още прорязваха въздуха. Пукнатината стана само трийсет сантиметра, после двайсет, след това десет — смаляваше се все повече с глухо стържене.

Когато стените на долината се доближиха съвсем, дълбоко изпод земята се чу последен грохот, отекна като тътнещ рев — по-късно Фрея го описваше като лъв с каменни дробове, — а от пукнатината изригна лъч ослепителна пурпурна светлина. Силата му ги повали на земята.

— Не гледай — извика Флин, сграбчи Фрея за рамото, обърна я по корем и натисна лицето й в пясъка. — Затворете си очите! И двамата!

Досега мълниите се появяваха за миг, лумваха ярко и угасваха като падащи звезди. Този път светлината се задържа — огнено острие, което се издигаше все по-нагоре и в същото време се разширяваше; раздели стените на долината отново, оттласна ги назад и се превърна в извисяващ се огнен обелиск. Светлината за миг остана неподвижна, като леко се поклащаше, тътенът се усили, изпълни цялата пустиня. Фрея имаше любопитното чувство, че е прогорена, без да чувства никаква болка. След това, сякаш показала същността си, светлината изведнъж се оттегли, върна се в земята като мъждукащ пламък и стените на дефилето се затръшнаха над нея.

Фрея отвори очи. Виждаше всичко в оранжево. За един кратък миг си помисли, че ретината й е повредена, после осъзна, че се взира в цвете, деликатен оранжев цвят, изникнал някак си сред пустошта.

„Това затворено цвете е пустинна орхидея. Казвали са ми, че е много рядка. Запази я и си спомняй за мене.“

Тя се усмихна, протегна ръка и стисна ръката на Флин. Сигурна беше, че всичко ще се оправи.

След като се окопитиха, тримата напразно потърсиха някаква следа от Скрития оазис. Отказаха се и Саид ги поведе през върха на Гилф Кебир.