Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Той обърна книгата така, че всички да я виждат, и я разтвори.

Златна светлина заструи от страницата, но алените букви, изписани на старогръцки от ръката на самия Христос, се четяха лесно. Ерин вече беше запомнила наизуст текста.

„Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

Лазар сякаш прочете думите с един поглед.

— Както виждате, книгата е в безопасност. Справихте се добре. Тази битка е спечелена, а без победата всяка надежда щеше да е изгубена.

— Звучи обещаващо — обади се Джордан.

— Но войната все още предстои. За да бъде предотвратена, трябва да намерим Първия ангел. — Ерин го гледаше с недоверие.

— Не сте ли вие? — попита Джордан.

–Не — отговори Лазар. — Не съм.

Ерин се огледа наоколо.

— Тогава кой е Първият ангел?

Томи завързваше връзките на обувките си. Альоша му бе обещал, че днес ще може да излезе навън. Беше затворен само от няколко дни, но му се струваше цяла вечност. Искаше да види небето, да усети вятъра. И най-вече искаше да избяга.

Преди няколко дни, докато бяха улисани в поредната видеоигра, от джоба на Альоша беше паднал нож със седефена дръжка. Томи го бе покрил с възглавница, а после го скри под дюшека си. Сега беше в джоба му. Не знаеше дали може да нарани някого. Никога не беше участвал в сбиване в училище.

Родителите му винаги го бяха учили, че насилието не е решение, но сега си мислеше, че именно то може да реши проблема му. Любезните молби определено не бяха помогнали.

Вратата се отвори. На прага стоеше Альоша със снежнобял кожух в ръце. Странното хлапе беше само по панталони и лека риза, не си бе направило труда да си вземе дори яке. Може би защото винаги беше ужасно студен.

Томи облече необичайната дреха.

— От какво е?

— От сибирска белка. Много топли.

Томи погали с ръка козината. Никога не бе пипал по-меко нещо. Колко ли дребни създания са били убити и одрани за ушиването на този кожух?

Альоша го поведе по дълъг коридор, нагоре по някакви стълби и през дебела стоманена врата, боядисана в черно. Люспи от боята паднаха в снега, когато Альоша я затръшна зад тях.

Томи бавно се завъртя в кръг. Намираха се в град, на пуст паркинг. Мръсният сняг бе отъпкан от множество крака. Небето бе закрито от тъмносиви облаци, сякаш наближаваше буря или нощ.

Томи видя шанса си за бягство и се втурна с все сили, но Альоша изведнъж се изпречи пред него. Томи зави надясно с надеждата да го заобиколи и да побегне покрай сградата. Альоша скочи отново пред него. Томи се метна наляво.

Но Альоша го спря за пореден път.

Томи извади ножа.

— Махай се от пътя ми?

Альоша отметна глава назад и се разсмя към безразличните сиви облаци.

Томи се опита да избяга, но се подхлъзна на леда и едва не падна в мръсния сняг. Альоша просто си играеше с него. Никога нямаше да успее да се измъкне. Щеше да си остане тук, завинаги свързан с това жестоко момче.

Сивите очи на Альоша блеснаха злонамерено. Приличаше на сврачка. Сврачките бяха симпатични малки птички, но пък нанизваха жертвите си на тръни и чакаха да им изтече кръвта. Около гнездата им беше пълно със скелети на по-дребни птички и мишки.

— Няма да ме пуснеш, нали? — попита Томи.

— Не може да те пусне — прогърмя глас зад тях.

Томи се обърна толкова бързо, че падна. Сивата киша изцапа кожуха му. Альоша го сграбчи грубо за ръката и го изправи, причинявайки му болка.

Свещеник с черно расо крачеше в снега към тях. Отначало Томи си помисли, че е онзи от Масада, тъй като облеклото бе същото, но този бе по-висок и по-едър, а очите му бяха сини, а не кафяви.

— От много време те очаквам, Томи — каза свещеникът.

— Вие ли сте онзи, за когото Альоша казва, че сте като мен?

— Альоша? — Мъжът се намръщи, после се усмихна, сякаш беше разбрал шегата. — А, това е... сленг, както го наричате вие. Пълното му име е Алексей Николаевич Романов, велик княз на Русия, наследник на трона на Руската империя.

Томи се намръщи. Човекът несъмнено се шегуваше.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Свещеникът се усмихна. Студени тръпки побиха Томи.

— Колко грубо от моя страна. Не, не съм като теб. А като Альоша.

— Кой сте вие?

— Григорий Ефимович Распутин. И с теб ще станем страхотни приятели.