Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Ерин спря и се загледа в една от тях. Златната светлина от книгата озари прекрасна жена със спускаща се до кръста коса, затворени очи, високи скули, загадъчна усмивка и деликатни длани, долепени молитвено под брадичката ѝ. Сребърният кръст на гърдите ѝ отрази светлината.

Ерин никога не бе виждал нещо по-красиво. Изражението на това лице ѝ напомняше за майка ѝ, когато пееше приспивна песен късно през нощта, след като баща ѝ отдавна беше заспал и двете се гушеха заедно в леглото на Ерин.

Книгата запулсира на гърдите ѝ, премахна чувството за загуба, напомни ѝ, че всъщност нищо не се губи.

Докато се взираше в жената, Ерин осъзна, че това не е статуя, а сангвинист, потънал в дълбока медитация. Рун беше споменал мимоходом за тях.

Уединените.

Усмихна се и продължи нататък, навътре в катедралата.

— По-добре е да останем при изхода — настоя Джордан, който си оставаше подозрителен и нащрек.

Тя го погледна. Джордан не бе проговарял на Рун, откакто бяха намерили Леополд.

— Искам да науча за Първия ангел. — Тя се обърна към Рун. — Затова дойдохме тук, нали?

Рун кимна утвърдително.

— Отиваме при най-стария от всички. Единственият, който може да благослови книгата. Възкресеният.

Сърцето на Ерин прескочи. Дори Джордан изглеждаше потресен.

„Възкресеният?“

Беше видяла достатъчно чудеса през последните няколко дни, за да не повярва на думите на Рун. Представи си разпятието, което навремето бе висяло на стената над леглото ѝ.

Нима щеше да се срещне с фигурата на кръста?

С онзи, който възкръснал от мъртвите три дни след екзекуцията си?

Рун докосна броеницата си и започна да реди молитви, за да успокои ума си. Изпитваше благоговение пред Възкресения, онзи, който бе направил възможен техния орден, който бе научил онези като Рун, че дори прокълнатите могат да търсят прошка. Без него Рун нямаше да бъде нещо повече от омърсено животно.

Той продължи напред в светилището.

Джордан зяпна, когато една от фигурите в нишите се раздвижи и обърна лице към тях.

— Статуите са живи. Също като Пиер.

— He — поклати глава Рун. — Не като Пиер. Те не са заловени и не страдат. Сами са избрали това.

Ерин се огледа.

— Защо?

— Мнозина избират след дълги години служба да се оттеглят тук, за да прекарат вечното си съществуване в съзерцание.

Рун знаеше, че някои са прекарали тук цяло хилядолетие, поддържани от съвсем малки глътки осветено вино.

Джордан повдигна вежди.

Рун се усмихна.

— Аз също исках да се оттегля от света на това място.

— И защо се е провалил този план? — Джордан изглеждаше недоволен, че Рун не е направил този избор.

— Кардинал Бернар ме призова да служа.

Рун бе благодарен, че е отговорил на призива. Да, беше открил книгата, но също така бе намерил Джордан и Ерин, както и нов живот. Може би с помощта на книгата щеше да се освободи от проклятието, да върви под слънцето, без да изпитва болка, да се храни просто и да живее живота на смъртен свещеник.

Топлата Ерин се размърда до него.

Или може би можеше да живее живота на смъртен мъж, извън стените на църквата.

Книгата засия по-ярко в ръцете ѝ.

Рун коленичи и сведе глава в молитва.

Книгата знаеше най-съкровените му желания.

От тъмнината отпред, от мрака на времето, се чуха стъпки.

Възкресеният беше дошъл.

Ерин падна на колене до Рун и Джордан последва примера ѝ. Книгата трепереше в ръцете ѝ. Не беше готова.

— Станете — нареди дрезгав глас.

Тримата се изправиха като един, без да вдигат глави.

— Ти ли ми донесе книгата, Рун?

— Да, Елеазар.

Ерин сподави ахването си. Елеазар? Помнеше, че това бе името на онзи, който бе скрил книгата в Масада. Пред нея не беше възкръсналият Исус Христос, а друго чудо.

Някой друг, който е бил възкресен преди много столетия.

Джордан наклони глава и я погледна въпросително. Не знаеше пред кого се намират.

Ерин обаче знаеше. Не стояха пред Христос.

Елеазар бе древната форма на името, предавано днес като Лазар.

Пред тях бе духовният водач на сангвинисткия клон на Римокатолическата църква, също както папата бе духовен водач на нейния човешки клон.

С все така сведена глава, тя му поднесе книгата и той я взе.

— Можете да я погледнете.

Ерин вдигна глава, макар още да се страхуваше да погледне него. Но въпреки това го направи. Мъжът пред нея беше висок, по-висок от Джордан. Дългата бяла коса се спускаше назад от лицето без бръчки. Дълбоко поставените очи бяха тъмни като маслини и строгото му лице ѝ се усмихваше.