Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Главата на Джордан пулсираше, раните го боляха, ръцете и краката му не ги биваше за нищо. Беше излязъл губещ от партито с кръвопреливане.

Рун ускори крачка и изчезна от погледа му.

Джордан подхвана по-здраво Ерин и се опита да го настигне, като проклинаше проклетата му скорост.

Причината за бързането на Рун стана ясна, когато завиха на следващия ъгъл.

Рун бе коленичил до просната фигура в черно расо.

Брат Леополд.

Рун го подхвана и го изправи. Леополд изглеждаше ужасно, но все още бе жив.

— Книгата? — дрезгаво попита той.

— В безопасност — увери го Рун.

Щом чу краткия отговор, монахът изгуби съзнание. Рун го взе на ръце и се затича към некропола.

В края на тунела го чакаше осеяно с трупове бойно поле около пропадналия балдахин. Каменният под бе станал коварно хлъзгав от кръвта на стригои и сангвинисти. Неколцина събратя на Рун проверяваха телата и патрулираха, но битката явно беше приключила.

Толкова много жертви само заради книгата в ръцете на Ерин.

Как беше възможно цената да си заслужава?

Джордан пое треперливо дъх. Ерин се вкопчи по-здраво в него, придърпа го към себе си. Книгата се притисна в гърба му. Когато той сведе глава към рамото ѝ, бузата му докосна превръзката на шията ѝ.

Никога нямаше да прости на Рун за стореното.

Половин нощ по-късно Ерин вървеше между Джордан и Рун. Спускаха се под Рим, много по-дълбоко от некропола, където се бе водило победоносното сражение. Оцелелите стригои бяха избити или прогонени. Един от враговете бе приет в ордена, поемайки по дългия си път към обличането на расото на сангвинистите.

Ерин се спускаше по стъпалата с книгата в ръце. От кожената ѝ подвързия отново бе започнала да струи мека светлина, осветяваща гладките каменни стени. Светлината ставаше все по-ярка, докато слизаха все по-надълбоко, сякаш приближаваха някакъв източник на енергия. Но къде отиваха? Рун все още не им беше казал.

Докато се спускаха, тя се почувства по-силна, отколкото от дни насам. Двамата с Джордан бяха почивали няколко часа, за да възвърнат силите си. Научиха, че папата е претърпял успешна операция и се очаква да се възстанови напълно. Старецът беше по-як, отколкото изглеждаше.

Нейт също се оправяше.

Ерин бе успяла да се нахрани, да дремне и да вземе душ, и най-сетне носеше дрехи без петна от кръв по тях. До нея Джордан отново изглеждаше изпълнен с енергия. Дали причината за това бе почивката или благодатното златисто сияние от книгата, което ги обгръщаше сега? С всяка следваща крачка силите ѝ сякаш нарастваха. Топлината и светлината изпълваха не само коридора, но и тялото ѝ, а може би и душата ѝ.

Въпреки това си спомни мъртвата Батори, наведена над вълка си. Макар смъртта ѝ да беше необходима, Ерин не можеше да се освободи от чувството за вина, че е отнела живота ѝ. Усещаше, че Батори беше не толкова злодей, колкото пионка. Ерин пропъди засега тези мисли и се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.

Златната светлина къпеше варовиковите стени около нея, които бяха изсечени в земята с древни чукове и длета и образуваха високо горе заострени сводове, подобно на готическа катедрала, продължаваща километри надолу под земята. Това място несъмнено е било строено много поколения наред.

Подът беше гладък като лед, полиран в центъра от минаването на безброй сангвинисти. Това бе нов вид древност, различен от тази на изоставена гробница или стара улица, по която там, където някога са минавали само крака и копита, сега се движат автомобили. Тук, в тази подземна катедрала, бавните ритми на атмосферата изглеждаха неизменни, но живи.

Тунелът свършваше в огромна зала. Засводеният таван се издигаше на петнайсет метра над тях и напомняше на Ерин за базиликата „Свети Петър“.

Но в това помещение нямаше и помен от пищното великолепие на катедралата, останала далеч над тях. Залата не беше украсена. Красотата идваше от простотата на линиите, от гладките извивки, които увличаха погледа нагоре и нагоре. Нямаше допълнителни добавки, които да се опитват да отвличат вниманието.

Помещението се осветяваше от факли, втъкнати в халки от ковано желязо, закрепени за каменните стени. Високо горе по тавана се виждаха черни ивици сажди.

В стените имаше полукръгли ниши. Във всяка от тях бе поставен прост цилиндричен пиедестал. Върху повечето се издигаха статуи на мъже и жени. Повечето бяха съсухрени като Пиер, но тези тук изглеждаха в покой и блаженство, а не измъчени.