Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

— Всичко е наред, татко. — Стисна ръката на майка си, после и на баща си. От очите му потекоха сълзи — а си мислеше, че не са му останали. — Обичам ви. Толкова много ви обичам.

Двамата му родители го погледнаха — право в очите. Въпреки ужасния момент Томи изпита необичайна топлота.

Прегърна ги силно и продължи да ги стиска и когато те се отпуснаха. Не искаше да позволи на гравитацията да му ги отнеме така, както му ги бе отнела смъртта. Когато остана без сили, коленичи до телата им и зачака собствения си последен дъх.

Ала минутите отминаваха, а последният дъх не идваше.

Избърса с ръкав сълзите от лицето си и се изправи с мъка, отказа да погледне телата на родителите си, мехурите по очите им, кръвта по лицата. Ако не гледаше, може би те нямаше да са мъртви наистина. Може би това бе само някакъв сън.

Завъртя се бавно и им обърна гръб. Ужасният пушек се беше разнесъл. Земята беше осеяна с тела. Докъдето му стигаше погледът, всичко бе мъртвешки неподвижно.

Не беше сън.

„Защо само аз съм още жив? Аз трябваше да умра. А не мама и татко.“

Отново погледна телата им. Мъката му бе толкова дълбока, че не можеше да плаче. По-дълбока и от моментите, когато оплакваше самия себе си.

Несправедливо беше. Той бе болният, дефектният. Отдавна знаеше, че краят му наближава. А родителите му трябваше да запазят спомени за него, завинаги на четиринайсет, запечатан на хиляди снимки. Мъката трябваше да е тяхна.

Падна на колене и изхлипа, вдигна ръце към слънцето с обърнати нагоре длани, едновременно призовавайки и проклинайки Бог.

Но Бог още не беше приключил с него.

Докато ръцете му се протягаха към небето, единият ръкав се плъзна назад и оголи китката му. Бяла и чиста.

Томи свали ръце и зяпна невярващо кожата си.

Меланомата му беше изчезнала.

Коленичила в сондажа, Ерин огледа пораженията от земетресението и въздъхна отчаяно. Според първоначалните сведения епицентърът бе на километри оттук, но трусът беше разлюлял цялото крайбрежие на Израел, включително и тук.

Пясък се стичаше между разбитите летви, които укрепваха сондажа, и бавно погребваше находката ѝ, сякаш изобщо не е трябвало да бъде разкопавана.

Но това не беше най-лошото в гнева на природата. Пясъкът можеше да се махне отново, но една счупена дъска беше паднала върху черепа на детето — същото дете, която така внимателно се беше опитвала да освободи от прегръдката на земята. Не си позволи да мисли какво е положението под парчето дърво.

„Само се моля да е непокътнато...“

Тримата ѝ студенти се суетяха недалеч от сондажа, почти до ръба му.

Със затаен дъх Ерин хвана сцепената дъска, освободи я и я подаде на Нейт, без да се обръща. После вдигна импрегнираната хартия, с която бе покрила скелета.

На мястото на непокътнатия череп сега имаше пръснати фрагменти. Телцето бе лежало необезпокоявано две хиляди години — докато тя не го беше изложила на разрухата.

Гърлото ѝ се стегна.

Седна в изкопа и леко докосна с върховете на пръстите си парчетата натрошена кост, като ги броеше. Бяха твърде много. Наведе глава. Информацията за смъртта на бебето беше изгубена, при това пред самата нея. Трябваше да приключи с разчистването, преди да отиде с Нейт в палатката, за да гледа данните от радара.

— Доктор Грейнджър? — обади се Хайнрих от ръба на сондажа.

Тя бързо се изправи, за да не си помислят, че се моли. Немският студент по археология беше силно религиозен. Не искаше да го кара да си мисли, че същото се отнася и за нея.

— Да направим гипсова отливка на това, Хайнрих.

Трябваше да защити останалия скелет от вторичните трусове.

За мъничкия череп вече бе твърде късно.

— Веднага. — Хайнрих прокара пръсти през рошавата си руса коса и тръгна към палатката, която бе оцеляла при земетресението. Единствената модерна щета беше диетичната кола на Ейми.

Изящната приятелка на Хайнрих, Юлия, тръгна след него. Тя изобщо не биваше да е на обекта, но беше дошла за уикенда, така че Ерин ѝ позволи да разгледа.

— Ще проверя апаратурата. — Обезпокоеният глас на Ейми напомни на Ерин колко млади всъщност бяха всички те. Дори на тяхната възраст тя не беше така млада. Или е била?

Ерин посочи към хиподрума. Той лежеше в развалини много преди пристигането им.

— Обектът е преживявал и по-лоши неща — каза тя с пресилено приповдигнат тон. — Да се хващаме на работа и да пооправим тук.