Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Коленичи и зашепна едва чуто.

— Ела, мъник. Няма от какво да се страхуваш.

Птицата отново го изгледа с едното си око — и подскочи към него.

Окуражен, Томи се пресегна и внимателно взе раненото създание. Докато се изправяше с топлото телце в длани, земята под него се раздвижи. Томи с мъка запази равновесие. Дали не беше замаян от дългото катерене? Между краката му се появи тънка черна линия, която плъзна през мозайката като живо същество.

Змия, бе първата му мисъл.

Сърцето му трепна уплашено.

Но тъмната линия се разшири, разкривайки нещо по-лошо. Не змия, а пукнатина. От единия ѝ край се надигна струйка тъмнооранжев дим, сякаш някой бе изхвърлил неугасена цигара.

Птицата внезапно скочи от дланите му, разпери криле и полетя през дима към изхода. Явно не беше наранена чак толкова зле. Димът лъхна към Томи, раздвижен от плясъка на крилете. Миришеше изненадващо сладко, с лек дъх на по-тежки подправки, почти като тамян.

Томи сбърчи чело и се наведе напред. Задържа длан над дима. Той се издигаше между пръстите му и не беше топъл, а студен, сякаш идваше от някакво прохладно място дълбоко в земята.

Наведе се да разгледа по-добре — и тогава мозайката под краката му се напука като стъкло. Томи отскочи назад. В цепнатината се изсипаха плочки. Сини, жълто-кафяви и червени. Пукнатината се разширяваше и поглъщаше мозайката.

Томи тръгна заднешком към вратата. През нацепената мозайка забълва дим, този път червеникавооранжев.

От сърцето на планината се изтръгна стон и цялото помещение се разтърси.

Земетресение.

Томи изскочи от банята и падна тежко по гръб. Пред него постройката рязко се килна, сякаш зашлевена от някакво гневно божество, след което се срути в зейналата бездна.

Ръбовете се разширяваха само на стъпка от него. Томи запълзя назад. Пропастта го гонеше. Той скочи на крака да побегне, но платото подскочи и отново го събори на земята.

Залази на четири крака. Камъни раздираха дланите му. Около него рухваха постройки и колони.

„Господи, моля те, помогни ми!“

Прах и дим скриваха всичко, намиращо се на повече от няколко метра от него. Докато лазеше, видя някакъв мъж да изчезва под рухваща част от стена. Две пищящи жени пропаднаха, когато земята се разцепи между тях.

— ТОМИ!

Запълзя към гласа на майка си и най-сетне излезе от димната завеса.

— Тук съм! — изхриптя той и се закашля.

Баща му се втурна към него и рязко го изправи на крака. Майка му го сграбчи за лакътя. Помъкнаха го към Змийската пътека, по-далеч от разрушението.

Погледна назад. Пукнатината продължаваше да се разширява, разцепвайки върха. Огромни скали се откъсваха и падаха с грохот към пустинята. Тъмен пушек се виеше към болезнено синьото небе, сякаш за да отнесе ужасите си при изпепеляващото слънце.

Томи и родителите му се запрепъва към ръба на скалата.

Изведнъж земетресението престана така внезапно, както беше започнало.

Родителите му замръзнаха, сякаш се бояха, че всяко движение ще предизвика нови трусове. Баща му прегърна и двамата през раменете. По платото се чуваха викове от болка.

-Томи? — Гласът на майка му трепереше. — Кървиш.

— Издрасках си ръцете — каза той. — Нищо особено.

Баща му ги пусна. Бе изгубил шапката си, бузата му беше порязана. Обикновено дълбокият му глас сега звучеше пискливо.

— Как мислите, терористи ли бяха?

— Не чух никакъв гърмеж — каза майка му, като галеше главата на Томи, сякаш бе малко дете.

Като никога той нямаше нищо против.

Черно-червеният пушек се понесе към тях, сякаш искаше да ги събори от скалата.

Баща му разбра намека и посочи към стръмната пътека.

— Да вървим. Това нещо може да е отровно.

— Аз го вдишах — увери ги Томи и се изправи. — Нищо му няма.

Някаква жена изтича от облака, хванала се за гърлото. Бягаше слепешком, клепачите ѝ бяха в мехури и кървяха. Направи само няколко крачки, след което падна по очи и повече не помръдна.

— Бягайте! — извика баща му и бутна Томи пред себе си. — Веднага!

Затичаха се, но не можеха да изпреварят пушека.

Той ги погълна. Майка му се закашля — влажно, раздиращо, неестествено. Томи посегна да я подкрепи. Не знаеше какво да направи.

Родителите му спряха да тичат и паднаха на колене.

Свършено беше.

— Томи... — изхриптя баща му. — Бягай...

Без да се подчини, момчето се отпусна на колене до тях.

„Така и така ще умра. Поне да бъде, както сам реша. Със семейството си.“

Изведнъж го обзе покой.