Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

— Направих грубо преброяване — прекъсна мислите ѝ Нейт. — Над петстотин са. И никой не е с диаметър над десет сантиметра.

Десет сантиметра...

Не просто черепи. А черепи на бебета.

Стотици бебета.

Мислено повтори съответния библейски пасаж — Матей, 2:16. „Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците.“

Избиването на младенците. Според легендата Ирод го наредил, за да е абсолютно сигурен, че е убил детето, за което се е страхувал, че един ден ще заеме мястото му като цар на юдеите. Но въпреки това се провалил. Въпросното бебе се спасило в Египет и пораснало, за да стане мъж, познат като Исус Христос.

Нима екипът ѝ беше открил трагично доказателство за деянието на Ирод?

Потта пареше в очите на Томи. Сега едни вежди щяха да му дойдат добре.

„Благодаря ти отново, химиотерапийо.“ Отпусна се на поредната канара с цвят на камила. Всички скали по стръмната пътека изглеждаха еднакви и всяка беше твърде гореща, за да седиш на нея. Нагласи якето си под краката, за да осигури допълнителен пласт изолация между панталоните си и нажежения камък. Както обикновено, задържаше групата. Както обикновено, бе твърде слаб, за да върви без почивка.

С мъка се опитваше да си поеме дъх. Горещият въздух беше разреден и сух. Имаше ли изобщо достатъчно кислород в него? Другите катерачи като че ли нямаха проблеми с дишането. Буквално спринтираха нагоре по виещата се пътека, сякаш той беше дядото, а те — четиринайсетгодишни хлапета. Вече не чуваше дори гласовете им.

Каменистата пътека, известна като Змийската, се виеше нагоре по стръмните скали на прочутата планина Масада. Върхът ѝ бе само на няколко метра нагоре, там бяха и развалините на древната еврейска крепост. От мястото си на пътеката Томи се загледа към изпечената жълто-кафява земя на долината на Йордан долу.

Избърса потта от челото си. Отново му се спеше. Искаше да усети прохладните хотелски чаршафи по бузата си и да се наслади на дълга дрямка в стаята с климатик. А след това, ако се чувстваше по-добре, можеше да поиграе на някоя видеоигра.

Сепна се и се върна в настоящето. Моментът не беше за сънища наяве. Но той бе толкова уморен, а пустинята така притихнала. За разлика от хората, животните и буболечките бяха достатъчно умни, за да потърсят укритие през деня. Поглъщаше го огромна пуста тишина. Дали смъртта щеше да е нещо подобно?

— Добре ли си, скъпи? — попита майка му.

Томи се стресна. Защо не я беше чул да приближава? Отново ли беше заспал?

— Добре съм — изхриптя той.

Тя прехапа устна. Всички знаеха, че не е добре. Томи издърпа ръкава си върху новото петно меланома с цвят на кафе, което обезобразяваше лявата му китка.

— Можем да изчакаме колкото е нужно. — Майка му се отпусна до него. — Не мога да разбера защо са я нарекли Змийската пътека. Не видях нито една змия.

Говореше на брадичката му. Родителите му вече рядко го поглеждаха в очите. Когато го правеха, се разплакваха. Така беше през последните две години, изпълнени с операции, химиотерапия и облъчване — и сега отново, когато състоянието му пак започна да се влошава.

Може би щяха да го погледнат в лицето, когато легне в ковчега си.

— Твърде горещо е за змии. — Изобщо не хареса колко задъхано прозвучаха думите му.

— Ще станат на змийски наденички. — Тя отпи дълга глътка от бутилката си. — Изпечени на слънце и готови за ядене. Също като нас.

Баща му се появи тичешком.

— Всичко наред ли е?

— Просто си почивам — излъга майка му, за да го прикрие. Намокри носната си кърпа и я подаде на Томи. — Уморих се.

Момчето искаше да я поправи, да каже истината, но беше твърде изтощен. Избърса лице с кърпата.

Баща му заговори. Правеше го винаги, когато бе нервен.

— Вече сме близо. Само още няколко метра и ще видим крепостта. Не коя да е крепост, а Масада. Представете си само.

Томи послушно затвори очи. Представи си плувен басейн. Син, прохладен, миришещ на хлор.

— Десет хиляди римски войници се разполагат навсякъде наоколо в шатри. Чакат на слънцето с мечовете и щитовете си. Отрязали са всички пътища за бягство, опитват се да уморят с глад деветстотинте мъже, жени и деца горе на платото. — От вълнение баща му заговори по-бързо. — Но въстаниците остават твърди докрая. Дори след това. Така и не се предават.