Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

„Малката ми Азуба...“

Свлече се до саркофага.

— Затворете го — нареди водачът.

Варовиковата плоча бе спусната с въжета и легна върху саркофага. Мъжете намазаха обилно ръбовете на похлупака със смес от пепел и вар, за да залепят камък за камък.

Елеазар долепи длани в стената на затвора ѝ, сякаш докосването може да я утеши. Но тя вече бе отвъд всякаква утеха.

Опря чело в твърдия камък. Това бе единственият начин. Постъпката им служеше за едно по-висше благо. Но тази истина не намаляваше болката му. Нито нейната.

— Хайде — подкани го водачът им. — Каквото трябваше да се стори, е сторено.

Елеазар треперливо пое глътка зловонен въздух. Войниците кашляха и се тътреха към изхода. Елеазар остана сам с нея в тъмната гробница.

— Не можеш да останеш тук — обади се водачът от изхода. — Трябва да поемеш по друг път.

Елеазар се запрепъва към гласа, ослепял от сълзите.

След като си отидеха, гробницата щеше да остане скрита, със зазидан коридор. Нито едно живо същество нямаше да помни за нея. Всеки, който се осмелеше да стъпи в нея, беше обречен.

Усети погледа на водача върху себе си.

— Съжаляваш ли за клетвата си? — попита мъжът. В гласа му се долавяше тъга, но в същото време бе твърд и решителен.

Тази твърдост бе причината Христос да го нарече Петър, или Камъка. Той бе апостолът, който щеше да е основата на новата Му църква.

Елеазар посрещна каменния му поглед.

— Не. Петре, не съжалявам.

Доктор Ерин Грейнджър докосна с най-меката си четка древния череп. След като прахта беше почистена, тя загледа останките с очите на учен, отбелязвайки си миниатюрните шевове по костта и отворената фонтанела. Прецени степента на втвърдяване. Черепът беше на новородено, а от ъгъла на тазовата кост личеше, че е на момче.

„Било е само на няколко дни, когато е умряло.“

Докато продължаваше да почиства детето от пръстта и камъка, тя гледаше на него и като жена. Представяше си легналото странично новородено със сгънати към гърдите колене и мънички ръчички, все още свити в юмручета. Дали родителите му бяха отброили последните удари на сърцето му, дали бяха целували невъобразимо нежната му кожа, докато мъничкото сърчице е спирало да бие?

„Както направих навремето и аз самата с мъничката си сестра.“

Затвори очи, вдигнала четка над останките.

„Престани.“

Отвори очи, махна непослушен рус кичур, освободил се от спретнатата опашка, и отново насочи вниманието си към костите. Щеше да разбере какво се е случило тук преди стотици години. Защото, също като при сестра ѝ, смъртта на това дете е била причинена. Само че това момченце бе станало жертва на насилие, а не на нехайство.

Продължи да работи, отбелязвайки си положението на крайниците. Някой си беше направил труда да нагласи тялото, преди да го погребе, но усилията не можеха да скрият счупените и липсващи кости, загатващи за зверство. Дори две хиляди години не можеха да заличат престъплението.

Остави дървената четка и направи поредната снимка. Времето беше оцветило костите в същия цвят на избеляла сепия като суровата земя, но внимателното почистване беше разкрило формата им. Въпреки това бяха нужни още часове работа за пълното изчистване на останките.

Премести тежестта си от едното коляно на другото. Беше на трийсет и две и едва ли можеше да бъде наречена стара, но точно в момента се чувстваше именно така. Беше в сондажа само от час, а коленете ѝ вече протестираха. Като дете беше прекарвала в молитви много повече време, коленичила на твърдия пръстен под на църквата. По онова време можеше да стои на колене половин ден, без да се оплаква, ако баща ѝ е наредил така — но след толкова много години в опити да забрави миналото може би сега просто си го припомняше изкривено.

Намръщи се, стана и се протегна, подаде глава от дълбокия до кръста сондаж. Прохладен морски бриз погали сгорещеното ѝ лице и пропъди спомените. Отляво вятърът издуваше платнищата на лагерните палатки и носеше пясък през археологическия обект.

Песъчинките я заслепиха за момент и тя замига, за да ги махне от очите си. Пясъкът беше вездесъщ. Всеки ден косата ѝ се превръщаше от руса в сивкаво-червена, като израелската пустиня. Чорапите ѝ стържеха в маратонките като шкурка, под ноктите ѝ се събираше мръсотия, дори в устата си долавяше вкус на пясък.