Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Баща й се опита да завърти мотопеда. Вдигна към нея широко отворените си очи.

— Кара! Махай се оттам!

Тя не можеше да помръдне. Какво ставаше?

После пронизителният писък пресекна като прерязан с нож. Разнесе се отвратителна миризма — вонята на горяща плът и козина. Тя се издигна над падината, покри Кара, задушаваше я. Видя, че баща й все още се мъчи да обърне мотопеда, но гумите бяха потънали. Беше заседнал.

Очите му я откриха, все така застинала на мястото си.

— Кара! Тръгвай! — И махна с ръка да подсили думите си. Загорялото му лице беше смъртно бледо. — Бягай, миличка!

И тогава тя го усети. Раздвижване в пясъка. Отначало беше леко подръпване, сякаш гравитацията внезапно се беше увеличила. Песъчинки започнаха да танцуват и да се слягат надолу, бързо се превърнаха в ручейчета, потекли в лъкатушни пътеки право към пясъчния дявол.

Баща й също го усети. Форсира двигателя, гумите се въртяха в пясъка, изхвърляйки облаци прах. Извика и:

— Бягай, дявол да го вземе!

Този вик я разтърси. Баща й рядко крещеше и никога не изпадаше в паника.

Тя форсира двигателя на мотопеда. За свой ужас видя, че прашната колона е станала по-широка, подхранена от необяснимите течения в пясъка. Протягаше се към мястото, където баща й беше затънал в пясъка.

— Татко! — извика тя предупредително.

— Тръгвай, дете! — Най-накрая той освободи мотопеда си, сякаш чрез чисто усилие на волята, и го насочи в кръг около подвижния пясък.

Кара последва примера му. Зави, форсира двигателя и пое обратно по склона. Пясъкът под гумите я всмукваше, сякаш беше попаднала във водовъртеж, който я дърпаше назад. Впрегна всичките си умения да се пребори с коварното течение.

Най-накрая стигна до ръба на падината и погледна през рамо. Баща й още беше близо до дъното, лицето му бе мръсно от прах и пот, очите — присвити съсредоточено. Зад рамото му Завихреният пясък се приближаваше, надвиснал и искрящ от бичовете статично електричество. Покриваше цялото дъно.

Кара не можеше да отмести поглед. В сърцето на прашния дявол се разрасна някакъв мрак, разливаше Ще нашироко и ставаше все по-черен, по-плътен. Изливите статично електричество не успяваха да го осветят. Миризмата на изгоряла плът все още се усещаше във въздуха. Спомни си предупреждението на вода-ча им и сърцето й се изпълни с ужас. Черни призраци… ниснасите.

— Татко!

Ала баща й беше затънал в дълбоките силни течения на въртопа без възможност да избяга. Ръбът на разширяваща се колона почти го достигна. Очите му срещнаха нейните, уплашени не за него, а за нея.

Устните му изрекоха „Тръгвай“… после той изчезна, потъна в мрака, който изпълваше дявола.

— Татко!…

Последва ужасяващ писък.

Колоната от пясък изригна навън с ослепителна сила. Нещо откъсна Кара от седалката и я запрати високо във въздуха. Запревърта се. Времето се разтегна, докато земята не се издигна да я удари. Нещо се впи в ръката и — светкавица от болка, която остана почти незабелязана. Претърколи се върху пясъка, докато не спря с лицето надолу.

Остана да лежи там, неспособна да помръдне. Накрая страхът за баща и я накара да се завърти на хълбок. Впери поглед към димящия вулкан в пясъка.

Дяволът го нямаше, изчезнал бе. Само прах висеше във въздуха. Тя седна с мъка, простена и се опита да нагласи по-безболезнено наранената си ръка. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Огледа се във всички посоки.

Пясъкът се простираше равен навсякъде около нея, недокоснат, без следа или отпечатък. Всичко беше изчезнало — нямаше пясъчна падина, нямаше окървавен орикс, нито обрулен от пясък мотопед.

Тя плъзна поглед по празните пясъци.

— Татко…

Вик откъм галерията върна Кара към настоящето. Цигарата й, забравена между пръстите, беше изгоряла до филтъра. Тя стана и я загаси с тока на ботуша си.

— Тук! — повтори се викът. Беше един от техниците й. — Намерих нещо!

08:02 източно време

Ледярд, Кънектикът

Пейнтър Кроу клечеше на пода на асансьора, докато вратите се отваряха на най-горния етаж на Гранд Пекот Тауър. Готов за засада, той беше насочил напред пистолета с патрон в цевта, пръстът му бе на спусъка.

Коридорът пред асансьора беше празен. Не се чуваха гласове, нито стъпки. Някъде отдалеч се чу телевизор със заставката на „Добро утро, Америка“. Лично за него това утро не беше от най-добрите.

Поотпусна се и рискува да хвърли поглед покрай вратата, готов да стреля мигновено. Нищо. Събу обувките си и остави едната така, че вратите да не могат да се затворят, ако асансьорът му потрябва за спешно отстъпление. После направи три бързи крачки към стената отсреща и огледа коридора.