Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Писта!

Викът го накара да се обърне. Блесна светлина, прониза го в лицето. Заслепи го, но той видя достатъчно през тази част от секундата, за да се хвърли встрани.

Пясъчният мотопед се стрелна покрай него надолу по стръмния склон, задните му гуми изхвърляха фонтани от пясък и чакъл. Изскочи от пътеката на три метра от дъното, предното колело литна нагоре, задното се завъртя на празен ход. Приземи се, отскочи, поднесе сред хрущене на пясък… после тръгна напред по дъното на ямата.

Пейнтър продължи надолу по пътеката.

Беше познал водача, наведен ниско над ръчките. Корал Новак, с наметало и очила, качулката отметната назад, светлата коса развяна.

Пейнтър хукна след нея, без да откъсва очи от мотопеда, който се надбягваше с лавината. Предният фар подскачаше наляво-надясно, докато Корал завиваше, за да избегне по-значителните препятствия. Стигна до двамата бегълци, наби спирачки, мотопедът поднесе и спря, Чу я да вика.

— Хванете се здраво!

После потегли отново, право напред, далеч от сриващите се камъни. Омаха и Сафиа се държаха за задната седалка, а краката им се влачеха по земята.

Измъкнаха се от свлачището.

Пейнтър стигна до дъното, достатъчно далеч от падащите камъни и пясък. Всъщност пороят беше престанал. Сриването на хълма и крепостта беше достигнало до някаква точка на равновесие. Стръмната скална стена се беше превърнала в полегат склон.

Пейнтър заобиколи широката делта от довлечени камъни и пясък и хукна към спрелия мотопед. Сафиа беше стъпила на краката си. Омаха се подпираше с една ръка на седалката. Корал седеше на мотопеда.

Всички се взираха в дупката в земята пред тях. Вихреща се пара извираше от нея, сякаш беше преддверие към ада. Това бе отворът на трилитната камера, разширен от взрива до триметрова дупка.

Пълна с вряща вода.

Фарът на мотопеда осветяваше покритата с пара повърхност.

Водата бързо започна да спада пред очите на Пейнтър, Онова, което се откри под нея, накара всички да занемеят.

11:23

Касандра гледаше, без да мига, през предното стъкло на трактора. Преди минута бяха видели синя огнена колона да се изстрелва към небето. Право пред тях.

Откъм руините.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Кейн от шофьорското място.

Бяха спрели трактора на стотина метра разстояние. Вляво дузина пожари осветяваха града. Право напред руините отново бяха потънали в мрак, изгубени в бурята.

— Не беше от нашите ракети — каза Кейн.

Не беше, естествено. Касандра погледна към лаптопа си. Кръгчето на предавателя продължаваше да свети, само че примигваше, някакво смущение нарушаваше сигнала. Какво ставаше там?

Опита се да се свърже с единствения човек, който би могъл да знае.

— Орел Едно, чуваш ли ме? Отговор не дойде.

Кейн поклати глава.

— И двете птици са свалени.

— Нареди още два хеликоптера да излетят. Трябва ми наблюдение от въздуха.

Кейн се поколеба. Касандра знаеше какво го тревожи. Колкото и силна да беше в момента, бурята едва бе започнала да набира мощ. Тепърва щеше да ги удари сериозно. А крайбрежната система се придвижваше бързо от юг и вещаеше още по-бурно време, когато двете системи се сблъскаха. Разполагаха само с шест хеликоптерни шейни и да вдигнат още две означаваше да рискуват половината от оставащата им въздушна сила.

Но Кейн разбираше нуждата от такъв ход. Не смееха да пестят ресурсите си. Въпросът беше всичко или нищо. Предаде заповедта на Касандра по собственото си радио. После погледна към нея с неизречения въпрос какво ще правят оттук нататък.

Тя кимна напред.

— Влизаме.

— Ще изчакаме ли птиците да излетят?

— Не, бронирани сме. — Тя погледна през рамо към мъжете, седнали в задното отделение, командосите на Кейн. — А имаме и достатъчно жива сила. Нещо става там. Подушвам го.

Той кимна, включи на скорост и натисна газта. Тежкият танк зави към руините.

11:26

Сафиа се смъкна на едно коляно и протегна ръка над ръба на дупката. Изпробва температурата с дланта си. Вятърът я дърпаше. Пясък се вихреше наоколо, но сякаш по-лениво. Бурята беше поутихнала временно, сякаш експлозията беше отнела част от силата й.

— Внимавай — каза Омаха зад нея.

Сафиа се взираше в дупката пред себе си. Водата продължаваше да спада. Изглеждаше невъзможно. С отцеждането стъклена рампа се разкриваше пред погледите им, завита в спирала към дълбините. Трилитната камера беше изчезнала. Останало беше само стъкло, като огромен тирбушон, забит в земята.