Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Пейнтър зачака, опрял буза в пушката, вперил око през телескопичния обектив. Ярка светлина изригна в града, изливаше се през отворена врата. Подробностите се губеха в здрача, но през очилата му за нощно виждане светлината грееше ослепително. Двигател изръмжа гърлено и ръмженето се извиси до вой.

— Пускай го — нареди Пейнтър.

— Заекът е пуснат.

Пясъчен мотопед изскочи през отворената врата. Движението му се виждаше само като ярка светлина между сградите. После започна да лъкатуши през лабиринта от улички. Пейнтър обхождаше с поглед небето.

И той се появи, спусна се като ястреб.

Картечниците на хеликоптера затрещяха, дулата им святкаха в бурята.

Пейнтър нагласи снайпера, прицели се в източника на стрелбата и натисна спусъка. Откатът удари рамото му като магарешки ритник. Той не изчака. Стреля още три пъти с пищящи уши.

После го видя — проблясък на пламък. След миг експлозия освети бурята. Горящи отломки се пръснаха във всички посоки, но остатъкът от корпуса полетя надолу по стръмна пътека. Удари се в една сграда, избухна повторно и по-ярко, после се срина на пътя.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър в радиостанцията си. Преметна снайпера на рамо и се претърколи към ръба на покрива. Пясъкът смекчи падането му. Наоколо двигатели оживяваха един подир друг, ръмжаха, давеха се, виеха. Блеснаха светлини. Мотопеди и бъгита изскочиха от улички, навеси и през прагове. Един мотопед се стрелна покрай Пейнтър. Жена се бе привела над лостовете му, друга седеше зад нея с пушка на рамо. Жените щяха да пробият път напред, охранявайки ариергарда им.

На прага се появи Кара с дете на ръце. Други я последваха. Барак помагаше на една старица, след него излязоха още две, които си помагаха една на друга. Клей и Дани също водеха деца, по едно във всяка ръка. Никой не мрънкаше. Дори Клей.

— Следвайте ме — каза Пейнтър и тръгна.

Пушката остана преметната през рамото му, а в ръката си държеше готов за стрелба пистолет.

Тъкмо минаваха зад ъгъла на убежището им, когато откъм руините се чу стрелба. Блесна прожектор в мрака. Вторият хеликоптер. — 0, Боже!… — промълви Кара зад него, защото знаеше какво означава стрелбата.

Бяха открили Сафиа и Омаха.

11:12

— По-бързо! — изкрещя Омаха, докато пресичаха на бегом пода на понорната яма, но и сам не чу думите си. Трещенето на картечниците беше оглушително. Той бутна Сафиа пред себе си. И двамата тичаха, ослепени от вихрещия се пясък, подгонени от двойна линия куршуми, разораващи бразди в пръстта.

Право пред тях се изправяше западната стена на ямата, засенчена от руините на Цитаделата горе. Стената беше леко вкопана, вдлъбната навътре. Ако успееха да се доберат до скалния корниз, щяха да си осигурят някакво убежище.

Сафиа тичаше на една ръка разстояние пред него, шината затрудняваше движенията й, а ветровете мотаеха полите на наметалото в краката й. Пясъкът ги ослепяваше. Не им беше останало време дори да си сложат очилата.

Преди няколко секунди двамата бяха решили, че хеликоптерът е по-малката злина. Барутният погреб в трилитната камера означаваше сигурна смърт. Така че те поеха по-малкия риск и хукнаха.

Трясъкът на картечниците се усили, когато хеликоптерът се сниши зад тях.

Пясъчната буря беше единствената причина да оцелеят досега. Пилотът се бореше да удържи хеликоптера под напора на ветровете. Машината се клатушкаше и подскачаше като пойна птичка в ураган и пречеше на пилота да се прицели.

Двамата тичаха слепешком към убежището.

Омаха очакваше всеки момент да го разкъсат куршуми. Миг преди да умре, щеше да блъсне Сафиа към убежището, ако се стигне дотам.

Не се стигна.

Куршумите замлъкнаха внезапно, сякаш на стрелеца му бяха свършили мунициите. Внезапната тишина накара Омаха да хвърли поглед през рамо, ушите му още звънтяха. Прожекторът се отклони под ъгъл, а самият хеликоптер описа дъга назад.

Омаха се спъна в един камък и падна тежко.

— Омаха!

Сафиа се върна да му помогне. Той й махна да не идва.

— Бягай към заслона!

После закуцука след нея, глезенът го болеше адски, със сигурност бе навехнат или изкълчен, дано поне да не беше счупен. Той прокле глупостта си.

Хеликоптерът се оттегли над другия край на ямата. Беше ги хванал на прицел. Въобще не би трябвало да стигнат до убежището на надвисналата скала. Защо се беше оттеглил?

Какво, по дяволите, ставаше тук?

11:13

— Орел Едно, не стреляй по проклетата мишена! — крещеше Касандра в радиото.