Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха я хвана над лакътя и пръстите му се впиха в плътта и.

— Саф, ключовете! Те са като желязната камила в музея. А сега тук се оформя кълбовидна мълния.

Сафиа си спомни заснетото от камерите в Британския музей. Червеникавото сияние на метеорита, лазурните вихри на кълбовидната мълния… Омаха беше прав.

— Мисля, че току-що задействахме бомба — каза Омаха, като издърпваше Сафиа на крака. Бутна я към стълбата. — И тя всеки момент ще избухне.

Сафиа вдигна крак на първата стъпенка и светът изведнъж избухна в ослепителна светлина. Тя се дръпна и застина, като елен пред автомобилни фарове.

Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше точно над главите им.

Смъртта ги чакаше горе… точно както ги чакаше и долу.

4 декември. 11:02

Шисур

Пейнтър лежеше, притиснал се към покрива на къщата. Беше увил наметалото си плътно, защипвайки краищата му под краката си, шалът му също беше прибран така, че да не се вее. Не искаше някое глупаво изплющяване да издаде позицията му.

Чакаше хеликоптера да направи още един кръг над града. Щеше да има само един изстрел. Трябваше да приеме, че летателното средство е съоръжено с устройство за нощно виждане. Блясъкът от дулото щеше да издаде позицията му. Чакаше със снайпер „Галил“, опрян в бузата, пръстът — на мекия спусък. Израелското оръжие, взето назаем от Рахим, можеше да простреля човек в главата от триста метра. Но не и при такава буря, не и при толкова малка видимост. Трябваше хеликоптерът да се приближи.

Пейнтър чакаше в засада.

Хеликоптерът беше там някъде, търсеше. Летящ ловец, скрит в бурята. Щеше да открие огън с двете си цеви при най-малкото движение долу.

Пейнтър забеляза блясък по-надълбоко в бурята, по посока на руините. Втори хеликоптер. Молеше се Сафиа и Омаха да са се скрили някак. Беше опитал да се свърже с тях по-рано, когато беше усетил, че нещо става, но сигналът беше блокиран. Може би от смущения заради статичния заряд на бурята. Опита се да стигне до тях пеша, но тогава се бяха появили хеликоптерите.

Щом имаше птици във въздуха, значи не ставаше въпрос за малка разузнавателна група. Касандра беше разбрала някак за грешката си и се беше придвижила с цялата си сила.

Радиослушалката в ухото му жужеше със статичен шум, каналът бе оставен отворен. Думи изпъкнаха през фоновия шум.

— Командире! — Това беше Корал, която докладваше от бойното поле. — Както ти подозираше, вражески единици се приближават от всички страни. Претърсват къщите една по една.

Пейнтър докосна предавателя си, с надеждата, че бурята ще попречи на евентуални подслушвачи.

— Децата и по-старите жени?

— Готови са. Барак чака сигнала ти.

Пейнтър огледа небето. Къде си? Трябваше да свали хеликоптера, иначе нямаха никакъв шанс да пробият примката около селото. Планът беше да ударят западно от руините, да приберат Сафиа и Омаха пътьом, поемайки риска от ужасното време. Бурята се усилваше с всяка изминала минута, но поне щеше да прикрие отстъплението им. Ако се махнеха от руините, може би това щеше да задоволи Касандра и тя нямаше да си даде много труд да ги преследва. Ако можеха да се доберат обратно до планините…

Пейнтър усети гняв да се нагнетява в гърдите му. Омразна му беше мисълта да се оттегли, да подари победата на Касандра. Особено след като бяха открили тайната камера под ямата. Касандра със сигурност щеше да докара тук тежко изкопно оборудване. Имаше нещо там долу. Рахим бяха живото доказателство за нещо изключително. Единствената му надежда беше да се измъкне със Сафиа, като забави Касандра достатъчно, за да предупреди някого във Вашингтон — човек, на когото може да има доверие.

И това със сигурност не беше командната структура на Сигма.

Гневът му растеше и образуваше огнена топка в стомаха му.

Бяха го насадили на пачи яйца. Всички те.

Мислите му прескочиха към Сафиа. И досега усещаше ударите на сърцето й под острието, което беше притиснал към шията й. Беше видял очите й след това — сякаш бях очи на непознат. Но какво друго беше очаквала? Това му беше работата.

Понякога се налагаше да направиш труден избор и да пристъпиш към още по-трудни действия.

Като сега.

Докладът на Корал за вражески единици в покрайнините на селото означаваше, че ще ги обградят всеки момент. Не можеше да чака повече хеликоптера. Трябваше да се справят и така.

— Новак, готов ли е заекът да тича?

— Когато кажеш, командире.

— Дай му газ.