Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Това беше Реджиналд Кенсингтън, бащата на Кара.

Заради близката си възраст и еднаквия буен нрав Кара и Сафиа бързо се сприятелиха… споделяха си тайни нощем играеха сред финиковите палми, измъкваха се да идат на кино, шептяха за мечтите си под завивките. Беше прекрасно време, едно безкрайно, скъпо лято!

Когато станаха на десет, дойде ужасната новина — лорд Кенсингтън обяви, че Кара ще замине за Англия и ще учи там две години. Съсипана, Сафиа дори не се извини, че става от масата. Изтича в стаята си, отчаяна и паникьосана от страх, че ще я върнат в сиропиталището като играчка, която са прибрали обратно в кутията. Но Кара я последва. „Няма да те загубя! — беше обещала тя сред сълзи и прегръдки. — Ще поискам от татко да дойдеш с мен.“ И удържа на думата си.

Сафиа беше в Англия с Кара през онези две години. Учиха заедно, като сестри, като най-добри приятелки. Когато се върнаха в Оман, бяха неразделни. Заедно завършиха училище в Маскат. Всичко изглеждаше чудесно до деня, когато Кара се върна от ловната експедиция по случай рождения си ден изгоряла от слънцето и безутешна.

Баща й не се беше върнал с нея.

„Загинал при пропадане“ беше официалната версия, но тялото на Реджиналд Кенсингтън така и не беше открито.

След онзи ден Кара се промени. Със Сафиа бяха все така близки, но това беше по-скоро заради силното желание на Кара да запази част от предишното щастие, отколкото от истинско приятелство. Кара хвърли всички усилия да завърши собственото си образование и да поеме мантията на бащиния бизнес. На деветнайсет се дипломира в Оксфорд.

Младата жена се оказа финансов гений и успя да утрои състоянието на баща си още докато учеше в университета. „Кладенци Кенсингтън“ продължи да се разраства, навлизайки в нови сфери на дейност — компютърно обезпечени платформи, патенти за обезсоляване, телевизионни канали. Въпреки това Кара нито за миг не изостави извора на бащиното си богатство — петрола. Преди година Кенсингтън задмина корпорация Халибъртън по най-доходни петролни договори.

Както и петролния бизнес на Кенсингтън, Сафиа също не беше изоставена. Кара продължи да плаща за образованието й включително за шестте години в Оксфорд, където Сафиа защити доктората си по археология. След като се дипломира, тя остана под крилото на „Кладенци Кенсингтън“. Накрая се премести в Британския музей, за да се грижи за любимия проект на Кара — колекцията антични предмети от Арабския полуостров, чието начало беше положил Реджиналд Кенсингтън. И също като петролната корпорация, и този негов проект процъфтя под грижите на Кара и се превърна в най-голямата частна колекция в целия свят. Преди два месеца управляващото Саудитска Арабия семейство се беше опитало да купи колекцията и да я върне на арабска земя срещу стотици милиони долари, ако можеше да се вярва на слуховете.

Кара беше отказала. За нея колекцията означаваше нещо повече от пари. Тя беше паметник на нейния баща. Макар че тялото му така и не беше открито, тук беше неговата гробница — в това самотно крило на Британския музей сред цялото богатство и история на арабския свят.

Сафиа погледна покрай рамото на приятелката си към монитора с директната връзка, към обвитите в дим руини на усилния й труд. Можеше само да гадае какво ще означава тази загуба за Кара. Все едно някой е осквернил гроба на баща и.

— Кара — започна Сафиа в опит да смекчи предстоящия удар, като и съобщи сама. — Галерията… нищо не е останало от нея.

— Знам. Едгар вече ми каза. — Колебанието бе изчезнало от гласа на Кара. Тя се отдръпна от прегръдката, сякаш внезапно се беше почувствала глупаво. Огледа хората в стаята. Обичайният й властен маниер се върна.

— Какво е станало? Кой го е направил?

Загубата на колекцията толкова скоро след като беше отхвърлила предложението на Саудитска Арабия явно беше събудила и нейната подозрителност.

Без колебания записът беше пуснат още веднъж, за да го види лейди Кенсингтън. Сафиа си спомни как я бяха предупредили за секретността на записа. Кара не бе предупредена — с богатството си имаше своите привилегии.

Сафиа не обърна внимание на повторените кадри върху монитора, а внимателно наблюдаваше Кара и се страхуваше от реакцията й. С периферното си зрение зърна последния блясък на експлозията, после екранът потъмня. По време на целия запис изражението на Кара не се промени — мраморен барелеф на една дълбоко замислена Атина. Но накрая очите й се затвориха бавно. Не с шок или ужас — Сафиа чудесно познаваше настроенията на Кара, — а с дълбоко облекчение. Устните на приятелката й се раздвижиха в бездиханен шепот, доловен само от нейните уши.