Джеймс Ролинс - Черният орден

Направо му замириса на стърготини.

Последната мисъл внезапно вгорчи бляновете му. Други спомени му се натрапиха, неканени и нежелани — дърводелската работилница на баща му в гаража и как Грей му помага след училище. Онова, което обикновено започваше като простата задача да стегнат някой разкован стол или маса, често се израждаше в надвикване и тежки думи, които трудно се забравяха. Накрая тези конфликти принудиха Грей да се махне от гимназията и да постъпи в армията. Едва напоследък двамата, бащата и синът, намираха нови начини да общуват — след като признаха общите си интереси и приеха различията.

Въпреки това нещо, споменато между другото от майка му, не му даваше мира. Че с баща му си приличали повече, отколкото се различавали. Защо това го тормозеше толкова много напоследък? Грей изтика тази мисъл настрани и поклати глава.

Погледна си часовника, нетърпелив най-после да се захване с нещо смислено. Вече беше огледал мястото, където щеше да се проведе търгът, заложил беше и камерите при предния и задния вход. Сега оставаше само да поговори със собственика на магазинчето отсреща за библията и да направи някоя и друга снимка на основните участници в наддаването. След това беше свободен да се посвети изцяло на дългия уикенд с Рейчъл.

Мисълта за усмивката й поотпусна възела, стегнал се между плешките му.

Най-сетне от другата страна на улицата издрънча камбанка. Вратата на магазина се отвори и щората започна да се вдига.

Като видя кой отваря магазина, Грей се стресна. Черна сплетена коса, смугла кожа, широки леко дръпнати очи. Момичето, което го беше следило. Даже плетената жилетка с цип и избелялата зелена раница си бяха същите.

Грей остави няколко банкноти на масичката, доволен, че може да се измъкне от мислите си и да се заеме с нещо реално.

Пресече тясната улица, докато момичето застопоряваше щората. То го погледна без изненада.

— Нека да позная, пич — каза на чудесен английски с приятен британски акцент и го огледа отгоре до долу. — Американец си.

Грей се понамръщи на директния й подход. Самият той още не беше казал и една дума. Но се постара на лицето му да се изпише само небрежно любопитство, без намек дори, че я е забелязал при моста.

— Как разбрахте?

— По походката. Като с бастун в задника. Издава ви всичките.

— Сериозно?

Тя щракна заключващия механизъм на щората. Имаше цял куп значки по жилетката — една с флагчето-дъга на „Грийнпийс“, един сребърен келтски символ, един златен египетски анкх и пъстро множество от копчета с надписи на датски и един на английски, който гласеше: „НАПРЕД, ЛЕМИНГИ, НАПРЕД“. Носеше и бяла гумена гривна с релефен надпис „НАДЕЖДА“.

Тя му махна да се дръпне, но не го изчака, а го блъсна на минаване.

— Магазинът ще отвори след час. Сори, пич.

Грей стоеше на тротоара и местеше поглед от вратата на магазина към момичето и обратно. Тя пресече улицата и тръгна към кафенето. На минаване покрай неговата маса взе една от оставените там банкноти и влезе вътре. Грей зачака. През витрината я видя да поръчва две двойни кафета и да плаща с неговите пари.

Върна се с две големи картонени чаши и подметна:

— А бе ти още ли си тук?

— Бърза работа нямам.

— Срамота. — Момичето кимна към затворената врата и вдигна ръцете си с чашите. — Е?

— О. — Грей се обърна и й отвори вратата.

Тя влезе вътре.

— Бертал! — извика, после се обърна към него. — Влизаш ли, или не?

— Нали каза, че…

— Айде стига. — Тя завъртя театрално очи. — Нали вече ме видя.

Грей се напрегна. Значи не беше просто съвпадение. Момичето наистина го беше следило.

— Бертал! — викна пак тя, гледаше към задната част на магазинчето. — Довлечи си опашката!

Малко притеснен, Грей я последва. И от двете страни от пода до тавана се издигаха лавици, натъпкани с книги от всякакъв вид — романи, периодика, брошури. Малко по-навътре два заключени стъклени шкафа ограждаха централната пътечка. В тях бяха изложени стари книги с кожени подвързии и свитъци в стъклени цилиндри.

Гъст облак прашинки се носеше под косите лъчи на ранното слънце. Въздухът миришеше на старо, сякаш и той мухлясваше като предлаганата стока. И като по-голямата част от Европа. Възрастта и древността бяха част от ежедневието тук.

Ала въпреки отчайващото състояние на сградата магазинчето излъчваше гостоприемно изящество — от аплиците с абажури от рисувано стъкло до дървените стълби, подпрени на лавиците. До витрината имаше две кресла с издута тапицерия, които сякаш те молеха да седнеш в тях.