Джеймс Ролинс - Черният орден

Покрай бреговете бяха пристанали нагъсто различни по цвят и предназначение речни съдове — избелели едномачтови платноходки, яркоцветни екскурзионни лодки, наперени шхуни, лъскави бели яхти. Грей подмина една, която приличаше на плаваща сватбена торта, и поклати глава. Въпреки ранния час неколцина окичени с фотоапарати и камери туристи се мотаеха насам-натам, заемаха позиции зад перилата на моста и щракаха като невидели.

Грей мина по каменния мост, извървя половин пресечка покрай канала, после спря, облегна лакти на тухления парапет и се загледа в ленивата вода долу. Отражението му се появи в почти гладката повърхност и в първия миг го стресна не на шега. Наполовина в сянка, от канала го гледаше лицето на баща му — черна права коса висеше над сини очи, дълбока бразда делеше брадичката на две, равнините на лицето се срещаха под остри ъгли, запечатали като в камък уелския му произход. Определено беше син на баща си. Факт, който твърде много занимаваше мислите му напоследък и го държеше буден до късно през нощта.

Какво друго беше наследил от баща си?

Два черни лебеда се плъзнаха по водата, набраздиха я и размазаха отражението му. Продължиха към моста; дългите им вратове се полюляваха изящно, главите им се въртяха наляво-надясно с демонстративна небрежност.

Грей последва примера им. Изправи се и уж започна да прави снимки на лодките, докато всъщност оглеждаше моста, по който беше минал преди малко. Отваряше си очите за хора, които не би трябвало да са там, за познати лица, изобщо за нещо съмнително. Това беше едно от предимствата да отседнеш близо до канала. Мостовете бяха идеалното място за засичане на опашки. Като минаваше ту от едната, ту от другата страна на канала, Грей принуждаваше евентуалната опашка да излезе на открито. Наблюдава моста цяла минута, докато не запомни лицата и походките, после продължи нататък.

Задачата му в Копенхаген не беше нещо особено и за страничен наблюдател поведението му сигурно би изглеждало параноично, но той носеше на врата си сувенир, който да му напомня колко е важно никога да не подценяваш ситуацията — верижка с малка сребърна фигурка на дракон. Беше му подарък от агент, който работеше за противниковата страна. Носеше го, за да му напомня. Да не отслабва бдителността си.

Тъкмо беше тръгнал, когато позната вибрация раздвижи джоба му. Той извади мобилния телефон и го отвори. Кой можеше да го търси по това време?

— Да?

— Грей. Добре, че те хванах.

Познатата мекота на гласа го стопли в утринния хлад. Усмивка смекчи суровите му черти.

— Рейчъл? — Стъпките му объркаха темпото си заради внезапната тревога. — Нещо не е наред ли?

Рейчъл Верона беше основната причина Грей да се пише доброволец за тази задача и да прелети Атлантическия океан до Дания. Настоящото разследване беше по силите на всеки редови сътрудник на Сигма с ниско ниво на достъп, но пък предлагаше на Грей идеалната възможност да поднови връзките си с красивата тъмнокоса лейтенантка от италианските карабинери. Двамата се бяха запознали във връзка с един случай миналата година в Рим. Оттогава използваха всеки повод да се срещат. И въпреки това не беше лесно. Нейната работа я задържаше в Европа, а неговите задължения в Сигма Форс ограничаваха до минимум времето, което можеше да прекара далеч от Вашингтон. Минали бяха почти два месеца, откакто се бяха видели.

Твърде дълго.

Грей си спомни последната им среща в една вила във Венеция, фигурата на Рейчъл, очертана като тъмен силует на фона на отворената балконска врата, кожата й — блестяща под лъчите на залязващото слънце. Бяха прекарали цялата вечер в леглото. Заляха го спомени — канелено-шоколадовият вкус на устните й, богатото ухание на влажната й коса, топлината на дъха й във врата му, тихите стенания, ритъма на вплетените им тела, милувката на коприненото…

Надяваше се, че се е сетила да сложи в багажа си онова черно боди.

— Полетът ми има закъснение — каза Рейчъл и го върна към действителността.

— Какво? — Той не успя да скрие разочарованието си.

— Прехвърлиха ме към полет на холандските линии. Кацаме в десет вечерта.

„Чак в десет!“ Грей се намръщи. Това означаваше, че ще трябва да отмени резервацията за вечеря по залез в „Св. Гертрудс Клостер“ — огрян от свещи ресторант, сгушен в избата на едноименния средновековен манастир. Беше резервирал маса още преди седмица.

— Съжалявам — каза Рейчъл.

— Не… не се притеснявай. Просто ела. Другото не е важно.