Джеймс Ролинс - Черният орден

И тогава го видя.

Сянка прекоси на бегом дима, извиращ от сградата отсреща. За миг Лиза зърна у бягащия мъж отблясък на нещо метално. Оръжие. Стрелецът беше напуснал първоначалната си позиция и търсеше нова.

Лиза излезе на открито, молеше се трескаво сенките да я скриват добре. Извика и махна на войника. Той беше долепил гръб до стената и се придвижваше към нея, към централния храм. Погледът и пушката му бяха насочени към ръба на покрива отсреща. Не беше видял придвижването на стрелеца.

Тя извика отново:

— Махни се оттам! — Не говореше езика му, но паниката й явно бе достатъчно очевидна. Погледите им се срещнаха. Тя му махна настойчиво да дойде при нея. Посочи, опитваше се да обясни накъде е избягал стрелецът. Но къде беше отишъл всъщност? Беше ли заел вече позиция?

— Тичай! — изкрещя тя.

Войникът направи крачка към нея. Проблясък над рамото му й даде да разбере, че е сгрешила в заключението си. Онзи не бе тичал, за да заеме нова позиция за стрелба. Пламъци танцуваха зад един прозорец на съседната сграда. Още една бомба.

О, Господи…

Взривът хвана войника в крачка. Вратата зад него избухна навън с хиляди огнени отломки, които се забиха в тялото му миг преди взривната вълна да го вдигне и да го запрати през двора. Той падна тежко по лице и се хързулна напред.

Най-после спря и не помръдна дори когато дрехите му се подпалиха.

Лиза — очите й не се откъснаха от входа — отстъпи към задния изход, към тесния коридор. Нямаше план. Всъщност почти нямаше контрол над собствените си мисли.

Само едно нещо знаеше със сигурност. Анг Гелу и войникът не бяха убити от умопобъркан монах. Действията на нападателя бяха твърде добре пресметнати, убийствата — преднамерени.

И сега тя беше останала съвсем сама.

Огледа тесния коридор и погледът й се спря на окървавения труп на Релу На. Иначе коридорът изглеждаше чист. Ако успееше да вземе захвърления сърп на мъртвия… поне щеше да има някакво оръжие…

Вмъкна се в коридора.

Преди да е направила втора крачка, някой се появи зад нея. Гола ръка я стисна здраво през гърлото. Хрипкав глас излая в ухото й:

— Не мърдай.

Лиза мразеше да й заповядват и повече по навик, отколкото по друга причина, не се подчини и този път — вместо да замръзне, заби лакът в корема на нападателя си.

Чу се изпъшкване и ръката около гърлото й изчезна. Нападателят падна назад през бродираната брокатена завеса на входа и я раздра с тежестта си. Тупна по задник.

Лиза се завъртя и приклекна, готова да хукне.

Мъжът беше само по долни гащи. Кожата му беше смугла, прорязана тук-там от стари изсветлели белези. Права разрошена черна коса скриваше наполовина лицето му. По габаритите си, мускулатурата и широките рамене приличаше повече на индианец, отколкото на тибетски монах.

Но пък може да й се струваше така само заради гащите, които приличаха на набедрена превръзка.

Той изпъшка и вдигна поглед към нея. Леденосините му очи отразиха светлината на лампите.

— Кой си ти? — попита Лиза.

— Пейнтър — изпъшка той. — Пейнтър Кроу.

Какво е общото между книжарниците и котките?

Докато излизаше от хотел „Нихавън“, командир Грейсън Пиърс сдъвка поредната таблетка против алергия. Покрай вчерашното си проучване на копенхагенската библиофилска общност се беше отбил в пет-шест от градските литературни сборища. Всяка книжарница в града, изглежда, беше окупирана за постоянно от колонии фучащи котки, които се излежаваха лениво на тезгясите или се разхождаха горделиво по паянтови рафтове с книги, пълни с прах и мухъл.

И сега си плащаше с кихавици. Или пък просто беше изстинал. Пролетта в Копенхаген не отстъпваше по влага и студ на зимата в Нова Англия. А той не си беше взел достатъчно топли дрехи.

Сега беше с пуловера, който бе купил по принуда от един скъпарски бутик до хотела. Пуловерът беше с поло яка и от мериносова вълна, небоядисана и кажи-речи изобщо необработена. И бодеше ужасно. Но пък пазеше от утринния студ. Макар да се беше зазорило още преди час, студеното слънце в сивото небе не вещаеше по-топъл ден. Като се дръгнеше под яката, той се отправи към централната жп гара.

Хотелът му се намираше до един от градските канали. Редица долепени сгради във всички цветове на дъгата — смесица от магазини, ресторантчета и частни домове — се точеше и по двата бряга на канала и му напомняше за Амстердам.