Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Едва ли Грей никога не би използвал родителите си по този начин. Би се погрижил да се скрият някъде под чуждо име и да си налягат парцалите. И толкоз. Имаше нещо гнило тук. Никой не беше виждал възрастната двойка да напуска хотела.

Стоеше и въпросът с липсващия служител на аптеката.

Пейнтър мина през вратите на стълбището и закрачи през фоайето.

Нощният управител му кимна, кършеше ръце.

— Готов съм със записа на охранителната камера от фоайето. Ако искате, да ви го пусна?

Отидоха в офиса на управителя. Върху един шкаф за документи имаше телевизор с вградено видео.

— Върнете записа един час назад — каза Пейнтър след кратка справка с часовника си.

Управителят включи видеото и превъртя касетката до указаното място. Фоайето беше празно с изключение на жената зад рецепцията — обработваше някаква документация.

— Лоис. — Управителят почука с пръст по екрана. — Бедната, направо е потресена.

Пейнтър не обърна внимание на коментара, само се наведе по-близо към телевизора.

Вратата на фоайето се отвори и фигура в бяла престилка се приближи до рецепцията. Представи документ за самоличност и тръгна към асансьорите.

Лоис се върна към работата си.

— Тази ваша Лоис видяла ли е разносвача да си тръгва?

— Мога да попитам… Пейнтър спря лентата на пауза. Жена.

А не мъжът, когото бяха пратили от аптеката.

Образът от охранителната камера беше зърнест, но азиатските черти на жената бяха очевидни. И познати. Същата жена Пейнтър беше видял на записа от охранителните камери в обезопасената квартира.

Жената беше от екипа на Насър.

Пейнтър натисна бутона и измъкна касетката почти на сила. Завъртя се толкова бързо, че управителят отскочи стреснато. Пейнтър вдигна касетката със записа.

— Никой не трябва да знае за това — каза твърдо, впил поглед в очите на управителя, с надеждата, че изглежда достатъчно заплашителен, което не беше трудно предвид настроението му. — Нито полицията, нито даже ФБР.

Мъжът закима енергично.

Пейнтър тръгна към вратата, свил ръка в юмрук; изгаряше от желание да удари нещо.

Силно.

Ясно му беше какво е станало.

Насър беше отвлякъл родителите на Грей.

Направо под носа им.

Беше изпреварил Сигма, на косъм, но ги беше изпреварил. И за загубата в точно тази надпревара вината не беше на вътрешен информатор. Пейнтър добре знаеше защо бяха загубили състезанието. Заради бюрокрацията. Биографията на Сейчан като международен терорист беше изправила всички на нокти, в пълна готовност, което означаваше, че само си се пречкат в краката. Твърде много баби… и всичките с превръзки на очите. Сляпа баба.

За разлика от Насър.

Цял ден Пейнтър се бе сблъсквал с блокади, повечето резултат от бюрократични спорове за юрисдикция. В Сигма течеше правителствена проверка и другите агенции бяха надушили кръв във водата. Който успееше да закове голямата риба, т.е. Сейчан, щеше да си осигури нещо като неприкосновеност, поне на първо време. При тези обстоятелства за реално сътрудничество и дума не можеше да става.

Ако искаше да спре Насър, Пейнтър трябваше да среже оковите на бюрокрацията, които му връзваха ръцете. Имаше само един начин да го направи. Извади с рязко движение мобилния си. Дипломацията да върви по дяволите!

Натисна бутона за бързо набиране на централното командване Отговори личният му секретар.

— Брант, искам да ме свържеш с директор Макнайт в АИОП. По обезопасена линия.

— Да, сър. Тъкмо щях да ви потърся. Изскочи нещо странно. За остров Рождество.

Мина секунда, преди Пейнтър да вдене.

— Какво е станало? — попита той и си пое дъх. Спря пред въртящите се врати на хотела.

— Подробности липсват. Но по всичко личи, че туристическият кораб, с който беше евакуиран островът, е отвлечен.

— Какво?! — ахна Пейнтър.

— Учен от екипа на СЗО е успял да избяга. Свързал се е с минаващ наблизо танкер. По късовълново радио.

— Лиза и Монк?

— Засега няма данни, но в момента постъпват нови подробности.

— Идвам веднага.

Затвори, прибра телефона и мина през въртящата се врата. Сърцето му се беше качило в гърлото. Хладният въздух с нищо не облекчи огъня в кръвта му.

„Лиза…“ Припомни си последния им разговор. Сторила му се беше уморена, дори леко изнервена, може би от недоспиване. Принудили ли я бяха да се обади?

Никакъв смисъл нямаше в това.

Кой би имал дързостта да отвлече цял туристически кораб? И да се надява, че това ще остане в тайна от света? Особено в ерата на сателитното наблюдение. Такъв кораб не можеше да бъде скрит.