Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Монк стисна до болка парапета. Идеше му да го изтръгне от сглобките. Тия гадни копелета си играеха с момчето, удължаваха мъчението му.

Макар и безпомощен, Монк остана да гледа. Усещаше лицето си така сгорещено от прилива на безсилен гняв, че сигурно светеше в червено през кафеникавия грим.

„Всичко е по моя вина…“ Джеси не се предаваше. Беше се обърнал на една страна и преценяваше кое е най-късото разстояние до брега. Катерът зави и отново се засили към него. Над водата екна смях.

Джеси зарита по-бързо. После изведнъж горната половина на тялото му изскочи над водата — беше стъпил на дъното. Започна да гази, падна, изправи се, после се хвърли към брега. Ставаше все по-плитко, бедрата му вече се подаваха над водата. А после той стъпи на плажа и хукна към Джунглата.

„Давай, Джеси…“, Катерът заора в плиткото край брега. Чуха се изстрели. Разхвърча се пясък, литнаха разкъсани листа. Ала Джеси пробяга последните метри и хлътна с главата напред в гъстия лес, ръцете му все така стегнати зад гърба.

Нова вълна одобрителни викове, примесени с разочаровано сумтене.

Ала повечето пирати още се кискаха, макар за това да липсваше очевидна причина.

Монк сръчка съседа си и попита:

— Ana?

Пиратската банда беше смесица от местни разбойници и чужди наемници, така че малайският пиджън, тази изродена версия на английския, минаваше безпроблемно. Дори ако поназнайваш само няколко фрази.

Господинът до Монк имаше недостиг на зъби, но охотно показваше колко са му останали. Усмивката му стигаше от едното ухо до другото. Той посочи към брега, но не на нивото на плажа, а по-високо. Малко под билото се виждаха рехави валма дим. Като от лагерни огньове.

— Пемакан дагинг манусиа — обясни пиратът. „Да бе, разбрах те“.

Пиратът явно забеляза объркването му и се ухили още по-широко, с което разшири гледката към изгнилите си мъдреци. После пробва отново:

— Канибали.

Монк се ококори. Тази дума я знаеше. Впери отново поглед в пустеещия плаж, после нагоре към дима от огньовете. Изглежда, пиратите си деляха острова с местно племе човекоядци. И като възпитани наематели, които се прибират у дома, бяха донесли подарък за хазяите си.

Пиратът до него продължаваше да ломоти нещо и току сочеше към водата. Монк схвана само няколко думи. — … късмет… нощем… лошо… — Мъжът показа нагледно какво има предвид — изви пръсти като граблива птица. сграбчи нещо от въздуха и го повлече надолу. — Иблис.

Монк беше чувал тази дума неведнъж, но този тип, изглежда, я използваше в буквалното й значение. Демон.

— Раксаса иблис — повтори пиратът, а после прошепна едно име, от което усмивката му пресъхна до болезнена гримаса: — Рангда.

Монк смръщи чело и се наведе през парапета да погледне водата. Джеси беше споменал за тази легенда. Рангда — така се казваше балийската царица-вещица, чиито демони уж дебнели из тези води.

— Нощем… — изломоти пиратът и посочи водата. — Амат, амат бурук. — Много, много лошо.

Монк въздъхна дълбоко. Направо върхът. Плъзна поглед към гората, където беше изчезнал Джеси.

Демони и човекоядци.

Кое беше следващото? Очертаваше се ваканционен пакет с всички екстри.

6 юли, 09:32

Истанбул

Под напичащото открития ресторант слънце Грей слушаше изтръпнал в телефонната слушалка. Заплахата изцеди топлината от истанбулското утро.

— Ако не следваш точно инструкциите ми, ще убия родителите ти.

Пръстите му се стегнаха до болка около телефона на Вигор.

— Ако падне и косъм от главите им…

— Няма да е само косъм. Това ти го обещавам. Ще ти пращам парчета. По пощата. В продължение на месеци.

И това не беше празна заплаха — Грей го разбра. Обърна гръб на другите. Трябваше да се съсредоточи, да мисли.

— Ако направиш опит да се свържеш със Сигма, ще разбера — все така безстрастно продължи Насър. — И ще те накажа. Чрез кръвта на майка ти.

Твърда топка беше затъкнала гърлото на Грей.

— Копеле такова… откъде да знам, че са живи? Насър не каза нищо. От другия край на линията се чу шум, приглушени гласове, после се обади майка му.

— Грей? Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свъртаха и… — Изхлипа.

Той трепереше, мяташе се между гнева и отчаянието.

— Няма значение. Ти добре ли си? И татко?

— Ние… да… Грей…

Взеха й телефона и отново се чу гласът на Насър:

— Ще ги оставя на грижите на колежката си Анишен. Сигурно я помниш от обезопасената квартира във Вашингтон.