Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Намаште — поздрави ги той на хинди и кимна леко. — Благодаря, че откликнахте на поканата ми.

Спря и се обърна към собственика на кораба.

— Сър Райдър, оценявам гостоприемството ви. Позволете да отбележа, че корабът ви е прекрасен. Ще направим всичко възможно да ви го върнем непокътнат.

Райдър само изръмжа, измерваше с поглед непознатия. Мъжът се обърна и огледа учените.

— За нас е чест да потеглим на това велико начинание в компанията на едни от най-добрите експерти от Световната здравна организация.

Лиза забеляза как Анри сбърчва вежди в знак на тревога побъркване.

Непознатият спря погледа си и върху Лиза.

— Разбира се, не бива да забравяме и нашата колежка от американските тайни служби. Сигма Форс, ако не греша, нали?

Лиза го зяпна сащисана. Откъде знаеше…?! Мъжът я удостои с лек поклон, не подигравателно, а по-скоро кавалерски.

— Съжалявам, че партньорът ви не успя да се присъедини към нас. Уви, изглежда, го е сполетяла неприятна злополука, докато се опитвахме да го доведем. Нещо, свързано с местен вид раци. Така и не разбрахме подробностите. Самите ние изгубихме няколко души при тази злополучна мисия. Само един от екипа се прибра жив.

На Лиза й причерня.

„Монк…“ Някой сложи утешително ръка на рамото й. Райдър Блънт. После милиардерът дръпна ръката си и се обърна към непознатия.

— Кой сте вие, по дяволите?

— А, да. Моля да ме извините. — Мъжът вдигна ръка и се представи официално: — Доктор Девеш Патанджали, главен изпълнителен директор, ресор придобиване на биотехнологии, Гилдията.

Въпреки силната си тревога за Монк Лиза усети как стомахът й се свива на топка при тази поредна лоша новина. Пейнтър й беше разказвал за Гилдията… и за кървавата жътва, която оставяше след себе си тази терористична организация.

Мъжът тракна с бастунчето си по пода, някак окончателно.

— Уви, боя се, че нямаме време за повече биографични справки. Чака ни много работа, преди да стигнем пристанището утре сутрин.

— Каква работа? — успя да попита Лиза, надмогнала за миг скръбта си.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Мила моя, с общи усилия ние с вас трябва да спасим света.

15:45

Монк затисна здраво устата на мъжа. Изкуствените пръсти на другата му ръка се стегнаха около гърлото, точно под челюстта, притиснаха каротидната артерия и прекъснаха притока на кръв към мозъка. Мъжът се дърпаше, но с тази си ръка Монк можеше да чупи орехи. Изчака, докато краката на онзи омекнат… и го пусна внимателно на пода.

После го натика в малък килер за екипировка.

Точно тогава усети вибрацията под краката си и чу напева на корабните двигатели. Изправи се. „Господарката на морето“ се движеше. Беше се промъкнал на борда точно навреме.

След като джетът му експлодира, Монк се изкатери по веригата на една от стабилизиращите котви от другата страна на кораба. Кислородните бутилки потънаха към дъното на океана. Веригата се оказа достатъчно близо до една от прикачените към корпуса спасителни лодки и Монк се прехвърли в нея, а оттам се покатери по въжетата и се преметна на панорамната палуба.

След което побърза да се скрие.

Четвърт час стоя в килера, докато не се появи самотен патрул, един от пиратите, с преметната през рамо пушка „Хеклер amp; Кох“. В момента пиратът лежеше проснат в същия килер. Монк съблече водолазния си костюм, после смъкна панталоните и ризата на пленника си. Преоблече се бързо, но не успя да набута краката си в ботушите му.

Бяха много малки.

Нямаше друг избор, така че излезе бос, но не и с празни ръце.

Тежестта на пушката му даваше поне мъничко увереност Уви шала около лицето си като другите пирати. Познаваше кораба — беше проучил вътрешното му разположение, докато пътуваха от Щатите към острова. Забърза по коридора. При стълбите налетя на други двама пирати. Разбута ги с рамо и мина между тях, уж че бърза и не му е до приказки.

Единият извика гневно след него. Монк не разбираше езика, но и така му стана ясно, че са го напсували. Вдигна пушката, в знак че е чул, но не спря.

Забърза нататък по коридора.

С Лиза ги бяха настанили в съседни каюти. Беше логично най-напред да я потърси тук. По пътя насам беше минал покрай два трупа, простреляни в гръб и зарязани. Просто трябваше да я открие, и толкова.

Броеше вратите. Зад една чу женски плач, но не спря, а продължи напред към техните каюти.

Най-после стигна. Посегна да отвори първо вратата на своята, но тя се оказа заключена. Електронната му карта за ключалката беше останала с багажа му в зодиака. Отиде при съседната врата, тази на Лиза. Топката на бравата не помръдваше… но той чу някой да се движи зад вратата.