Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Или почти.

Защото мисълта за Лиза не го беше напускала дълго тази нощ.

Сега обаче го погнаха нови тревоги, събудени от щурите хипотези на патолога. Опита се да ги надмогне. Лиза не се беше обадила пак, което подсказваше, че ситуацията на острова е под контрол.

И все пак…

Пейнтър натисна копчето на интеркома.

— Брант, би ли се свързал със сателитния телефон на Лиза?

— Веднага.

Пейнтър отвори папката с доклада на Дженингс. Колкото повече четеше, толкова повече го свиваше стомахът. Брант се обади по интеркома:

— Директоре, непрекъснато се включва гласова поща. Искате ли да оставя съобщение?

Пейнтър си погледна часовника. Обаждаше се часове преди уговореното време. Лиза сигурно беше заета. Въпреки това започна да го обхваща паника.

— Остави й съобщение с молба да се обади при първа възможност. И още нещо, Брант. Опитай се да се свържеш с телефонната централа на туристическия кораб.

Съзнаваше, че го гони параноята. Сведе поглед към доклада, но не успя да се съсредоточи върху написаното.

— Сър… — чу се след миг гласът на Брант. — Свързах се с местния оператор. В района имало комуникационен срив, някакъв проблем със сателитното захранване. А и новият кораб още давал засечки в комуникационните си системи.

Пейнтър кимна. „Господарката на морето“ беше поела на първото си плаване, когато властите я иззеха заради медицинската криза. Една от целите на тези първи или „девичи“ плавания беше да се тестват системите и да се отстранят евентуалните засечки.

— Не съобщават за други проблеми — завърши Брант.

Пейнтър въздъхна. Значи наистина бе било въпрос на излишна параноя от негова страна. Допускаше чувствата му към Лиза да влияят на преценката му. Щеше ли да се обади, ако там беше друг агент на Сигма?

Върна се към доклада на Дженингс.

Лиза беше добре.

А и Монк беше с нея все пак. Да я пази.

5 юли, 15:02

„Господарката на морето“

Какво ставаше, по дяволите?

Лиза стоеше заедно с другите трима учени в президентския апартамент на кораба. Униформен стюард беше налял малцово уиски в редичка кристални чаши върху сребърен поднос. Етикетът на бутилката й беше познат — рядка реколта шейсетгодишно уиски „Макалан“. Ръцете на стюарда трепереха толкова силно, че част от скъпата напитка се изля в подноса.

Нервността му сигурно се дължеше на двамата маскирани стрелци с автомати, които стояха на пост до двойната врата на апартамента. Френският прозорец в другия край на стаята водеше към балкон, толкова голям, че можеше да побере училищен автобус. Там също имаше въоръжен пост.

Самата стая беше луксозно обзаведена с мебели от тиково дърво и кожена гарнитура. Вази с типичните за острова миниатюрни рози добавяха своя щрих към обстановката, а от скрити колони долитаха тихите звуци на Моцартова соната. Учените се бяха скупчили в средата на стаята. На пръв поглед всичко приличаше на университетско коктейлно парти.

Ако не беше страхът, изопнал лицата им.

Лиза и Анри Барнхарт се бяха подчинили на заповедта да се явят на корабния мостик. Как иначе? Там завариха ръководителя на екипа от СЗО доктор Линдхолм, който бършеше кръвта от носа си. Очевидно някой го беше ударил в лицето. Бенджамин Милър, специалистът по инфекциозни болести, пристигна малко след тях.

Посрещна ги предводителят на пиратите — огромен мъж. Приличаше на щангист тежка категория, с изпъкнали мускули и дебели, жестоки ръце. Беше с кафеникава униформа и камуфлажни панталони, натикани във високи до коляното черни ботуши. Късо подстриганата му коса беше с цвета на мокра кал, кожата му беше като лъскав бронз, с изключение на татуировката в черно и зелено, която пресичаше лявата половина на лицето му. Татуировката беше в познатия под името „Моко“ маорски стил — цялата завъртулки с преплетени линии.

Беше им наредил да дойдат тук, в президентския апартамент, и да чакат.

Лиза нямаше нищо против да се махне от мостика. Там явно се беше водила битка, ако се съдеше по надупчените от куршуми прозорци и оборудване. А на пода имаше дълга и широка кървава ивица, като от влачен за краката мъртвец.

В президентския апартамент завариха още един пленник. Не друг, а Райдър Блънт, собственикът на луксозния туристически кораб. Сега той се приближи до стюарда и подхвана няколко от кристалните чаши между пръстите на едната си ръка. Облечен с дънки и спортна риза, Блънт беше като по-млада и избелена от слънцето версия на Шон Конъри. Приближи се до групичката учени и им връчи по една чаша.