Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Щяха да успеят.

Тази мисъл му помогна да овладее паниката си, когато мрежата се стовари отгоре му, натежала от стоманените въжета и подгизналите лиани. Повлече го надолу. И още по-надолу…

Монк трескаво търсеше някакъв пробив в мрежата, пролука, през която да се промуши и да изплува. Но счупеният крак му пречеше, а и мрежата се беше нагънала при падането и сега тежеше на два ката над него.

Погледна нагоре към светлинките на туристическия кораб.

Само за едно нещо съжаляваше… за едно неспазено обещание…

Беше се заклел на Кат, че ще се върне жив и здрав от тази мисия, а когато целуна за довиждане Пенелопе, беше повторил наум същото обещание.

„Съжалявам…“

Протегна ръка нагоре с безмълвна молитва за спасение.

Ръката му попадна на пролука в оплетената мрежа. Монк мушна чукана на другата си ръка и задърпа трескаво, за да разшири отвора. Зарита и с двата крака, въпреки болката в десния прасец. Трябваше да се промуши през дупката..

А после нещо дръпна силно глезена на ранения му крак. Краищата на счупената кост изстъргаха един в друг. Агонизираща болка се стрелна от крака през гръбнака му. Последният въздух излезе от дробовете на Монк и той сведе поглед надолу.

Светлинки се стичаха към него през водата.

Пипала плъзнаха по тялото му, увиха се около кръста му, стегнаха гърдите му. Мазолеста плът покри лицето му, устните му — същите, с които беше изрекъл обещанието си и с които беше целунал детето си.

Светлинки заиграха около него, докато пипалата го дърпаха надолу, и надолу, и надолу…

Въпреки всичко Монк извърна за последен път поглед нагоре.

И когато отблясъците на туристическия кораб угаснаха и мракът се затвори около него, той изпрати цялата обич в сърцето си на онези, които придаваха смисъл на живота му.

Кат.

Пенелопе.

Обичам ви, обичам ви, обичам ви…

06:05

Лиза седеше на задната седалка в кабината на „Морска стрела“ и плачеше.

Сюзан седеше до нея, положила утешително ръка на коляното й.

Никой не продумваше.

Райдър се бореше с ветровете, които блъскаха „Морска стрела“ във въздуха. Островът на пиратите се смаляваше зад тях.

Бурята ги мяташе като отронено листо. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Летящата лодка се носеше по вятъра на север.

Радиостанцията не работеше — случаен куршум беше пробил захранването.

— Слънцето изгрява — тихо каза Сюзан. Гледаше през прозореца вместо към навигационната карта в скута си.

Думите й сякаш събориха някаква бариера. Райдър се обади:

— Може да е стигнал до брега.

Лиза пое дъх. Знаеше, че не е успял. Въпреки това избърса решително очите си. Монк се беше пожертвал, за да избягат те. Заради онези, които бяха останали на туристическия кораб, и заради лечението, което можеше да спаси целия свят.

И все пак се чувстваше изтръпнала и мъртва.

— Слънцето… — повтори Сюзан.

Райдър зави на изток, като заобиколи върха на малък остров. Хоризонтът изсветляваше. Може би бурята наистина беше към края си. Черните облаци се бяха разцепили, колкото да пропуснат сноп светлина към тях. Слънцето подаваше глава над хоризонта.

Ярка светлина нахлу в кабината през предното стъкло.

Лиза впери поглед в нея. Търсеше някакво опрощение, някаква топлинка, на която да се сгрее, която да пусне в себе си, за да прогони мрака в сърцето й.

И за миг й се стори, че се получава… докато Сюзан не извика ужасено.

Лиза подскочи и се обърна. Сюзан се взираше с широко отворени очи в слънцето. Но нещо в очите й грееше по-ярко и от него.

Див страх.

— Сюзан?

Устните на Сюзан се раздвижиха безмълвно. Лиза се опита да отгатне казаното само по движението им.

— Не трябва да ходят там.

— Кой? Къде?

Сюзан не отговори. После, без да поглежда надолу, забоде пръст в навигационната карта в скута си. Лиза прочете името под пръста й. — Ангкор.

7 юли, 06:35

Ангкор Том, Камбоджа

Вървяха към портите на оградения със стена храмов комплекс на Ангкор Том. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта и хвърляше дълги сенки по южния мост. Жужаха цикади, а сутрешният жабешки хор беше в разгара си.

С изключение на неколцина туристи и двама монаси с оранжеви роби в този ранен час мостът беше на тяхно разположение. Дълъг колкото футболно игрище, той беше обточен със статуи — петдесет и четири божества от едната страна и петдесет и четири демона от другата. Отдолу имаше крепостен ров, сега сух в по-голямата си част, а навремето гъмжащ от крокодили, които да защитават великолепния град и царския дворец отвъд крепостните стени. Сега дълбокият ров пустееше, обрасъл с трева и бурени, само тук-там лъщяха покрити с водорасли зеленикави локви.