Джеймс Ролинс - Последният оракул

Лиза сложи ръка върху неговата.

— Не става въпрос за научна фантастика, Пейнтър. Границата между човека и машината вече е доста размита. Има микроелектроди толкова малки, че могат да се вложат в индивидуални неврони. През две хиляди и шеста година в университета „Браун“ имплантираха микрочип, свързан със стотици микроелектроди в мозъка на парализиран мъж. Само след четири дни упражнения пациентът — единствено чрез мислите си — можел да движи маркер по екрана, да отваря електронната си поща, да контролира дистанционно телевизора и да движи роботизирана ръка. За каква граница можем да говорим изобщо?

Пейнтър погледна към прозореца.

— И някой е стигнал още по-далеч?

Лиза и Малкълм кимнаха едновременно.

— Устройството? — попита Пейнтър.

— Една стъпка по-далеч от всичко, което ние сме виждали. Има електродни нановлакънца, които са толкова миниатюрни, че не е ясно къде свършва устройството и къде започва мозъкът на детето. Но базовата функция е добре позната. Опити с мишки, направени от Харвардския университет, показаха, че ТМС устройствата подпомагат растежа на невроните, макар и само в онези участъци, които имат отношение към обучението и паметта. Още не знаем защо. Знаем обаче, че магнитната стимулация може да включва и изключва тези неврони като електрически ключ. Децата се оказват особено податливи.

— Значи, ако съм ви разбрал правилно, някой е вързал мозъка на детето към такова устройство, стимулирал е растежа на неврони в определен участък и сега контролира функционирането му по своя воля — включва и изключва.

— Най-общо казано, да — отговори Малкълм. — Проникнали са дълбоко в невралната мрежа, която ти описах. Само че чрез магнитната стимулация на нови неврони са разширили още повече мрежата. И ако съм прав, разширението е съсредоточено в една конкретна и тясно специализирана област.

— Какво те навежда на това заключение?

— В неврологията има един закон. Законът на Хеб. На популярен език той гласи, че нерви, които често си споделят, не се разделят, или от гледна точка на обучението — че повторението е майка на знанието. С други думи, стимулацията на определена част от мозъка води до подсилването й.

— Но с каква цел? — попита Пейнтър.

Малкълм и Лиза се спогледаха притеснено. Той предпочете тя да обясни. Лиза въздъхна.

— Говорих със Зак Ларсън, физиолога, който е прегледал момичето, когато сте го довели тук. Съдейки по липсата на реакция, по повтарящия се модел на поведение и чувствителността към външна стимулация, Зак е убеден, че детето е аутистично. А онова, което ти ни разказа за поведението му в обезопасената квартира, говори за аутист-савант.

Пейнтър също беше чел доклада на Ларсън. Макар и съставен набързо, докладът беше достатъчно подробен. Физиологът беше провел серия от физиологични тестове, включително генетично изследване за типичните маркери на аутизма. Резултатите от последното изследване още не бяха готови.

Ларсън беше включил в доклада си и информация за аутистите-саванти, онези редки индивиди, които въпреки заболяването си проявят удивителен талант в някоя тясна област на човешкото познание. Пейнтър помнеше героя на Дъстин Хофман от филма „Рейнман“. Неговият талант бяха светкавичните математически изчисления. Но това беше само една от добрите в списъка на Ларсън. Имаше документирани случаи на аутисти, които за части от секундата изчисляват произволна дата спрямо ден от седмицата. Други имали невероятна способност да запаметяват произволно информация, трети притежавали музикален талант, изключително пространствено мислене, нюх към техника, забележителна способност в разграничаването на миризми, вкусове, звуци, също и художническа дарба.

Пейнтър си представи рисунката на Тадж Махал. Беше нарисувана за минути, със съвършен усет за перспектива и мащаб. Момичето несъмнено имаше талант.

Но дали не притежаваше и нещо друго?

Последен в списъка на Ларсън беше непотвърденият доклад за изключително редки случаи на аутистични саванти, които демонстрирали екстрасензорни умения.

Пейнтър не можеше да отмине с лека ръка факта, че рисунките на момичето бяха довели циганите до обезопасената квартира. Помнеше и разговора с Елизабет за изследванията на баща й върху инстинктите и интуицията, за участието му в строго засекретени правителствени проекти, свързани с дистанционното наблюдение. Лиза продължи:

— Смятаме, че устройството стимулира онази част от мозъка, която отговаря за проявлението на този особен вид талант. Известно е, че това обикновено се случва в дясното полукълбо — пак там са имплантирани устройствата и при черепа, и при детето. Дори с днешните технологии не би било невъзможно да се локализира конкретният участък, който регулира таланта. А след това магнитната стимулация би могла не само да подсили участъка, а и да контролира дейността му.